Маршалът кимна.
— Че нали затуй го зададох. Всички ме знаят, че задавам умни въпроси.
— Виждаме — отвърна тя навъсено.
— Бруд бърза — заговори Грънтъл, — защото иска да стигне до Маврик преди малазанците — които на свой ред, изглежда, се придвижват по-бързо, отколкото мислехме, че е възможно.
— Е, и?
— Ами… съюзът стана доста… несигурен напоследък.
— Те са малазанци — какво очаквахте?
— Честно казано, не мисля, че Бруд е знаел какво да очаква — отвърна Грънтъл. — Да не би да твърдите, че не сте изненадани от разцеплението?
— Разцепление? А, да. Не. Все едно, ясно е защо малазанците се движат толкова бързо.
Итковиан се наведе от седлото си.
— Тъй ли?
Строу сви рамене.
— Имаме свои хора при тях…
— Имате шпиони сред малазанците? — попита удивен Грънтъл.
— Ми да. Винаги го правим. Струва си да знаеш какво са намислили, особено когато се биехме с тях. Само защото сега са ни съюзници, няма да се откажем да ги наблюдаваме, я.
— Та защо се придвижват толкова бързо малазанците, Строу?
— Заради Черните моранти, много ясно. Идват всяка нощ, отнасят напред цели роти. На пътя са останали само четири хиляди малазанци, и половината са поддръжка. Дужек също е заминал. Похода го води Уискиджак — стигнали са до река Маврик и правят баржи.
— Баржи?
— Ми да. Да плуват по реката сигурно. Не да я прехвърлят, щото там си има брод, а и баржите бездруго са тръгнали надолу по реката.
— А реката, разбира се — промърмори Грънтъл, — ще ги откара направо до Маврик. Само за няколко дни.
Итковиан се обърна към маршала.
— Сър, вие съобщихте ли на Каладън Бруд тази информация?
— Не.
— Защо?
Строу сви рамене.
— Ми, ние с братята Боул много си говорихме за това.
— И?
— Решихме, че Бруд нещо е позабравил.
— Забравил ли? Какво е забравил?
— Ами нас. Нередовните на Мот. Мислим, че май се канеше да ни остави назад. На север още. При Леса на Черното псе. Имаше някаква заповед тогава, там нещо да останем, а той да тръгне на юг. Ама не сме сигурни. Не можем да си спомним.
Грънтъл се покашля.
— Не сте ли мислили все пак да уведомите бойния главатар за присъствието си?
— Е, не искаме да го ядосваме. Според мен май имаше някаква такава заповед, нали. Нещо като „я се махайте“, таквоз.
— Махайте се? И защо ще ви го казва това Бруд?
— Е, точно това е. Не е бойният главатар. Каллор беше. Ей това ни обърка. Не го харесваме Каллор. Обикновено му пренебрегваме заповедите. Та затуй сме тук. Ами вие кои сте?
— Струва ми се, сър — каза Итковиан, — че трябва да изпратите вестоносец до Бруд — с вашето донесение за малазанците.
— О, ние и там си имаме хора, отпред, в авангарда. Опитват се да се доберат до бойния главатар, ама Каллор ги държи настрана.
— Виж, това е интересно — измърмори Грънтъл.
— Каллор вика, че изобщо не трябвало да сме тук. Вика, че бойният главатар щял да се разгневи. Затуй вече не припарваме до тях. Всъщност мислим да обърнем назад. Липсва ни Лесът на Мот — дървета няма тук. Ние обичаме дървото. Какво ще да е — ей на, преди малко си върнахме тая удивителна маса… само дето е без крака, счупени са, изглежда.
— С цената на всичко, искаме да не напускате армията, маршал! — каза Грънтъл.
Лицето на войника помръкна.
— Има дървета! — възкликна изведнъж Стони. — На юг! Цяла гора, около Корал!
Лицето на маршала светна.
— Наистина ли?
— Да — каза Итковиан. — Цяла гора кедри, смърч и борове.
— О, това е чудесно. Ще кажа на другите. Много ще се зарадват всички, и по-добре да се зарадвани, да ви кажа. Че са почнали да си щърбят мечовете напоследък — лош признак е, когато почнат да го правят.
— Да ги щърбят ли, сър?
Строу кимна.
— Да де. Правят им щръбки. Така като те ударят, раната е много по-гадна. Лош признак е, когато изпаднат в такова настроение. Много лош. Скоро току-виж почнали и да играят в кръг около огъня. После това спира, и като спре — знаеш, че по-лошо не може да стане, щото това значи, че момчетата почват да си правят бойни групи, тръгват нощем и търсят да убият някого. Хвърлили са му окото на оня голям фургон зад нас…
— О — каза Грънтъл. — Не го правете това — кажете им да не го правят това, маршале. Ония хора…
— Некроманти, да. Мрачни едни такива. Много мрачни. Ние не обичаме некроманти. Особено братята Боул, те пък хич не обичат некроманти. Клечеше им един в земята им, знаете ли, зарови се в някаква стара порутена кула в блатото. Всяка нощ духове и призраци. Та накрая братята Боул трябвало да направят нещо, отишли и го изровили клечалото. Мръсна работа било, вярвайте ми — все едно, обесиха каквото беше останало от него на Долния кръстопът, като предупреждение за другите, нали.
— Тези братя Боул сигурно са внушителна двойка — каза Итковиан.
— Двойка? — Рошавите вежди на Строу се вдигнаха. — Те са двайсет и трима. Ни един от тях не е по- нисък от мен. И са умни — някои от тях де. Не че могат да четат, но могат да броят чак до десет — и това е нещо, нали? Е, аз да вървя. Да кажа на всички, че на юг има дървета. Айде, довиждане.
Изгледаха го мълчаливо, докато се отдалечи.
— Тоя така и не получи отговор на въпроса си — каза след малко Грънтъл.
Итковиан го погледна.
— Кой въпрос?
— Кои сме ние.
— Не бъди идиот — каза Стони. — Много добре знае кои сме.
— Мислиш, че беше игра?
— Върховен маршал Строу! Бездната да ме вземе дано, разбира се, че беше! И ви метна и двамата, нали? Но не и мен. Веднага го хванах. Моментално.
— Мислите ли, че трябва да уведомим Бруд? — попита я Итковиан.
— За кое?
— Ами, за малазанците например.
— Има ли някакво значение? Бруд все едно ще стигне пръв до Маврик. Тъй че да чакаме два дни вместо две седмици, какво от това? Просто свършваме по-скоро с цялата тая каша. Гуглата ми е свидетел, може пък Дужек вече да е завладял Корал — а той може да го направи, мен ако питате.
— Имаш право — измърмори Грънтъл.
Итковиан извърна глава. „Навярно има. Към какво съм тръгнал? Какво искам все още от този свят? Не
