знам. Изобщо не ме интересува този Пророк на Панион — той в края на краищата ще приеме прегръдката от мен, стига малазанците да го оставят жив, което едва ли е вероятно.“
„Затова ли се мъкна така зад тези, които ще променят облика на света? Безразличен, равнодушен? Аз като че ли съм свършил — защо не мога да приема тази истина? Моя бог го няма — бремето си е мое. Навярно няма отговор за мен — това ли вижда новата Щит-наковалня, когато ме погледне с такава жалост в очите?“
„Дали целостта на моя живот вече не е зад мен, освен това ежедневно, безсмислено тътрене на това тяло?“
„Навярно съм приключил. Най-сетне приключил…“
— Кураж, Итковиан — каза Грънтъл. — Войната може би ще свърши, преди да сме се приближили. И после няма да има за какво да се тормозим, нали?
— Реките са за да пиеш от тях и да се давиш в тях — изръмжа Хетан, стиснала под мишницата си дървеното ведро.
Уискиджак се усмихна.
— Мислех, че вашите прадеди са били мореплаватели.
— На които най-накрая им е дошъл умът в главите и са заровили проклетите си канута завинаги.
— Говориш необичайно непочтително, Хетан.
— Всеки момент ще повърна върху ботушите ти, старче, как иначе да говоря?
— Не обръщай внимание на дъщеря ми — подхвърли Хъмбръл Тор — не го бяха видели да идва. — Залюбил я е един дару.
— Не ми споменавай за оня плужек! — изсъска Хетан.
— Сигурно ще се радваш да научиш, че беше на друга баржа последните три дни, докато ти страдаше — каза й Уискиджак. — И се съвземаше.
— Избягал е от тази само защото се заклех, че ще го убия — измърмори Хетан. — Уж не трябваше да се влюбва тоя лигав червей! Духове долни, какъв апетит!
Хъмбръл Тор се изсмя гръмко.
— Никога не съм мислил, че ще видя такава вкусна…
— О, я млъкни, тате!
Грамадният баргаст намигна на Уискиджак.
— Очаквам с нетърпение наистина да се запозная с този даруджистанец.
— В такъв случай съм длъжен да ви предупредя, че външността лъже — каза Уискиджак. — Особено в лицето на Круппе.
— О, виждал съм го отдалече, как го мъкне насам-натам дъщеря ми, поне в началото. И напоследък забелязах, че ролята на старшия се е обърнала. Забележително. Хетан до голяма степен си е дете на жена ми, нали разбираш.
— А жена ви къде е?
— В планините на Белоликите. Почти достатъчно далече, за да ме остави да дишам спокойно. Почти. Може би при Корал…
Уискиджак се усмихна, отново почувствал дара на сърдечното приятелство, който бе получил напоследък.
Погледна оттатък река Маврик. Рибарските кейове и коловете за връзване бяха обрасли с тръстика; стари лодки лежаха полузаровени в наносите и гниеха по брега. Рибарските колиби по-нагоре бяха скрити от високата трева. Пустошта и всичко, което тя означаваше, изведнъж помрачи настроението му.
— Дори за мен тази гледка е неприятна — изръмжа Хъмбръл Тор.
Уискиджак въздъхна.
— Приближаваме града, нали?
Малазанецът кимна.
— Още един ден може би.
— Смяташ ли, че Бруд знае?
— Така мисля. Отчасти поне. Между конярите и работниците имаме от Нередовните на Мот…
— Нередовните на Мот — кои са пък тези?
— Нещо, което смътно прилича на наемнически отряд. Предимно дървари и земеделци. Събраха се случайно — всъщност създадохме ги ние, малазанците. Тъкмо бяхме взели град Ораз и напредвахме на запад към Мот — който веднага се предаде, с изключение на обитателите на Мотския лес. Дужек не искаше да остави зад гърба си ренегати, които да нападат обоза, докато напредваме навътре, затова изпрати Подпалвачите на мостове в Мотския лес да ги изловят. След година и половина все още бяхме там. Нередовните обикаляха на кръгове около нас. Когато решаваха да останат на място и да се бият, все едно че ги обладаваше някой тъмен блатен бог — разкървавиха ни носовете неведнъж. Същото направиха и на Златните моранти. Накрая Дужек ни изтегли, но Нередовните на Мот вече бяха подписали договор с Бруд. Той ги привлече в армията си. Тъй или иначе — сви рамене командирът, — те са коварна пасмина, като глисти са — и свикнахме да живеем с тях.
— По този начин поне знаете какво знае за вас врагът ви. — Хъмбръл Тор кимна.
— Повече или по-малко.
— Вие, малазанците — каза баргастът и поклати глава, — играете много засукана игра.
— Понякога — съгласи се Уискиджак. — В други случаи е съвсем проста.
— Някой ден армиите ще тръгнат в поход към планините на Белоликите.
— Съмнявам се.
— Защо не? — намръщи се Хъмбръл Тор. — Ние не сме ли достойни противници, командире?
— Прекалено достойни, главатарю. Но истината е следната. Ние сме сключили съюз с вас, а Малазанската империя държи на такива прецеденти. Към вас ще се отнесат с уважение и ще ви предложат търговия, граници и всичко останало — стига да го пожелаете. Ако не, пратениците ще си тръгнат и това ще бъде последната ви среща с малазанци, докато не решите нещо друго.
— Странни завоеватели сте вие.
— Да, такива сме.
— А защо сте на Дженабакъз, командире?
— Малазанската империя ли? Тук сме, за да обединяваме, а чрез това обединяване — да се обогатим. Но не сме егоистични в обогатяването си.
Хъмбръл Тор потупа ушитата си от пробити монети ризница.
— И среброто ли е всичко, което ви интересува?
— Има много видове богатство, главатарю.
— Нима? — Очите на главатаря се присвиха.
Уискиджак се усмихна.
— Запознанството ни с клановете на Белоликите е едно от тези богатства. Различията трябва да се подкрепят, Хъмбръл Тор, защото те са родното място на мъдростта.
— Ваши ли са тези думи?
— Не. На имперския историк Дюйкър.
— И той говори от името на Малазанската империя?
— В най-добрите времена.
— А тези времена от най-добрите ли са?
Уискиджак срещна черните очи на бойния главатар.
— Може би са.
— Няма ли да млъкнете! — изръмжа зад тях Хетан. — Гади ми се вече.
Хъмбръл Тор се обърна към дъщеря си, която се бе присвила до буретата със зърно.
— Мисля…
— Какво?
— Че май не страдаш от морска болест, дъще.
— Тъй ли! Какво тогава… — Очите й се ококориха. — Духове долни!
След няколко мига на Уискиджак му се наложи да спусне крака от борда на баржата, та водата да измие
