ботушите му.
Морска буря беше връхлетяла Маврик малко след опустошението му, беше изтръгнала стотици декоративни дървета и беше натрупала обрасли с бурени пясъчни дюни до стените на сградите. Улиците бяха погребани под чистия вълнист килим от пясък, покрил тела и отломки.
Корлат яздеше сама по главната улица на града. Вляво от нея се нижеха груби, тромави складове, вдясно — жилищни сгради, кръчми, ханове и търговски дюкяни. Високо над главата й провиснали въжета свързваха горните етажи на складовете с плоските покриви на дюкяните, вече покрити със сухи водорасли като украса за някое морско празненство.
Чуваха се само въздишките на топлия вятър. Нямаше никакво движение. Прозорци и врати зееха черни и запуснати. Складовете бяха опразнени, широките им плъзгащи се врати бяха оставени широко разтворени.
Тя се приближи към най-западната част на града и миризмата на морето постепенно отстъпи на по- сладникавия дъх на гниеща пресноводна растителност от реката зад складовете вляво.
Каладън Бруд, Каллор и останалите бяха предпочели да заобиколят града откъм сушата, на път към низините, със Старата, която покръжи над тях, преди отново да отлети нанякъде. Корлат никога досега не беше виждала Майката Сив гарван толкова разстроена. Ако изгубената връзка наистина означаваше, че Аномандър Рейк и Лунният къс са унищожени, то Старата беше изгубила и господаря си, и гнездото си. Представата и за двете беше еднакво неприятна. Достатъчно неприятна, та Великият гарван да свие отчаяно криле и отново да се понесе на юг.
Корлат беше решила да язди сама, по път, по-дълъг от този на другите — през града. Не беше нужно вече да се бърза, в края на краищата, а очакването имаше свойството да удължава и да прави тягостно всяко стоене на едно място — по-добре следователно да удължиш приближаването със сдържана скорост. Толкова много неща трябваше да премисли, в края на краищата. Ако Господарят й все пак беше добре, щеше да й се наложи скоро да застане пред него и да прекъсне службата си — и да приключи по този начин връзка, съществувала от четиринайсет хиляди години. Не, по-скоро — да я отложи за известно време. „За оставащите години от живота на един смъртен.“ А ако някоя злочестина беше сполетяла Аномандър Рейк, тогава Корлат щеше да се окаже ранговият командир на дузината Тайст Андий, които като нея бяха останали с армията на Бруд. Щеше да направи тази отговорност краткотрайна, защото не желаеше да властва над свои ближни. Щеше да ги освободи всеки сам да избере съдбата си.
Аномандър Рейк беше обединил тези Тайст Андий със силата на личността си — качество, за което Корлат знаеше много добре, че не притежава. Различните каузи, на които решаваше да посвети себе си и своя народ, бяха, както винаги бе предполагала, отражение на една и съща тема — но тази тема и нейната същина винаги бе убягвала на Корлат. Имаше войни, имаше борби, врагове, съюзници, победи и загуби. Дълга поредица през столетията, която изглеждаше безразборна не само на нея, но и на расата й.
Изведнъж я споходи една мисъл и се изви като тъп нож в гърдите й. Навярно Аномандър Рейк беше също толкова объркан. „Навярно тази безкрайна поредица от каузи отразява собственото му търсене. През цялото време приемах, че съществува една-единствена цел — която да придаде смисъл на съществуването ни, да ни даде благородството, присъщо на другите… на другите, за които борбата означава нещо. Не беше ли това в основата на всичко, което вършехме? А защо се съмнявам сега? Защо сега ми се струва, че ако наистина има основа, то тя е нещо съвсем друго?“
„Нещо съвсем не толкова благородно…“
Помъчи се да се отърси от тези мисли, преди да са я повлекли към отчаянието. „Защото отчаянието е проклятието на Тайст Андий. Колко често съм виждала как падат мои ближни на бойното поле и съм съзнавала — дълбоко в душата си, — че братята и сестрите ми умират не заради неспособността си да се защитят? Умираха, защото бяха избрали да умрат. Покосени от собственото си отчаяние.“
„Най-тежката заплаха за нас.“
„Дали Аномандър Рейк просто не ни е спасявал от отчаянието — дали това е единствената му цел? Дали тази цел не е отричане? Ако е така, скъпа Майко Тъма, то той е бил прав в стремежа си да ни пречи да разберем, в стремежа си да не ни позволи да осъзнаем неговата единствена, жалка цел. А аз — аз изобщо не биваше да тръгвам по дирята на тези мисли, изобщо не биваше да се домогвам до това тъжно заключение.“
„Това, че съм открила тайната на моя Господар, не ми носи отплата. Проклятие на Светлината, той цели столетия избягваше въпросите ми, осуетяваше желанието ми да го опозная, да разкъсам булото на мистерията, с което се е загърнал. И аз бях уязвена от това, нахвърлях се върху него с ярост — и той устояваше на моя гняв и безсилие. Безмълвен.“
„Решил да не сподели… онова, което приемах за арогантност, за най-лошия вид покровителствено поведение — достатъчно, за да възпламени гнева ми… ах, Господарю мой, жестока е твоята милост.“
„И ако отчаянието изтезава нас, теб изтезава стократно…“
Вече разбираше, че няма да освободи своите ближни. Също като Рейк не можеше да ги изостави и също като Рейк нямаше да може да изрече истината, когато я помолят — или настоят — за оправдание.
„И следователно, ако този момент настъпи скоро, трябва на всяка цена да намеря сила — силата да водя — силата да крия истината от своите ближни.“
„О, Уискиджак, как мога да ти кажа това? Нашите страсти са… дребнави. Глупаво романтични. Не съществува рай на света за теб и мен, любими. Така че единственото, което мога да предложа, е да се присъединиш към мен, да останеш на моя страна. И се моля на Майката Тъма, о, как се моля, това за теб да се окаже достатъчно…“
Градските покрайнини продължаваха покрай речния бряг в дълга ивица бедняшки рибарски колиби, пушилни и места за сушене на мрежи, разнебитени от бурята и покрити със смет. Селището стигаше нагоре по течението чак до низините, имаше дори няколко наколни жилища, свързани с дъсчени пътеки над обраслата с ракитак тиня.
Две редици колове от отсамната страна на реката маркираха широкия подводен изкоп, водещ до края на блатистите низини, където бяха построени широки здрави платформи. Устието на река Маврик на изток беше непроходимо, освен за най-плитките съдове, тъй като дъното му постоянно се местеше под напора на прилива и на течението, издигайки само за няколко камбани време скрити прегради от пясък, след което ги помиташе, за да изникнат нови на друго място. Обозът разтоварваше на запад от устието — до блатата.
Бойният главатар, Каллор, конен съгледвач Хърлочъл и първият помощник на Корлат Орфантал стояха на платформата, конете им бяха вързани на пътя. И четиримата се бяха обърнали с лице срещу течението на реката.
Корлат поведе коня си по дигата, свързваща града с платформата. Едва когато се изкачи до най- високата точка, видя малазанските баржи.
Веднага заключи, че в построяването им е помогнала магия. Бяха стабилни, здрави съдове с плоски дъна — широки. Корпусите им бяха от дебели необработени трупи. Най-малко половината от всяка палуба беше покрита с насмолено платно. От мястото си можеше да види не по-малко от двайсет.
„Дори с магия построяването трябва да им е струвало огромно усилие. Но пък да ги довършат толкова бързо…“
„Това ли са замисляли Черните моранти през цялото време? Ако е така, значи Дужек и Уискиджак са го планирали от самото начало.“
Над флотилията кръжаха Велики гарвани и грачеха насмешливо.
На предната баржа се виждаха малазански войници, баргасти и коне. Корлат спря и един риви пое юздите. Тя му кимна и тръгна по дължината на платформата към Каладън Бруд.
Лицето на бойния главатар беше безизразно. Лицето на Каллор се бе изкривило в грозна усмивка.
Орфантал се приближи до нея, кимна за поздрав и я запита на родната им реч:
— Сестро, приятна ли беше ездата през Маврик?
— От колко време стоите тук, братко?
— Камбана и половина, може би.
— Значи нямам повод за съжаление.
Той се усмихна.
