Побелелият воин сви рамене.
Бруд изсъска през зъби.
— Той говори благоразумно, Тайст Андий. Пет дни, или осем. Изтощени или отпочинали, и по този начин — способни веднага да влезем в сражение. Кое от двете е по-стабилно тактически?
— Може да се окаже, че разликата е в това дали ще се присъединим към стабилна, ефикасна сила, или ще заварим само накълцани трупове — каза Уискиджак. — Решавайте каквото искате тогава. Ние ще ви оставим баржите, разбира се, но моите части ще се прехвърлят първи — ще рискуваме с това изтощаване. — Обърна се и махна на Артантос, който беше останал на баржата. Знаменосецът се наведе, взе от палубата няколко сигнални флага и тръгна към кърмата.
— Предвидил си го това — изсъска Каллор. — Нали?
„Че ти ще се наложиш днес. Да, мисля, че да.“
Уискиджак не отвърна нищо.
— И така, вашите сили пристигат първи при Корал, в края на краищата. Много умно, кучи сине. Много умно наистина.
Корлат пристъпи към Бруд.
— Бойни главатарю, все още ли вярвате на Тайст Андий?
Едрият мъж се намръщи.
— На теб и на народа ти? Да, разбира се.
— Добре. В такъв случай ние ще придружим командир Уискиджак, Хъмбръл Тор и техните сили. И така ще представляваме вашите интереси. Двамата с Орфантал сме соултейкън — един от нас винаги може да се върне бързо и да ви донесе вестта за поражение или измяна. Освен това присъствието ни може да се окаже решително в случай, че се наложи Дужек да се оттегли от сражение, което не може да бъде спечелено.
Каллор се изсмя.
— Любовниците се събират, а от нас се иска да се кланяме на лъжливата обективност…
Орфантал пристъпи към него и тихо каза:
— Това е последната обида, която нанасяш на Тайст Андий.
— Спрете! — изрева Каладън Бруд. — Каллор, знай следното: аз се уповавам на Тайст Андий. Нищо не може да разклати тази вяра, защото е спечелена преди столетия, стократно, и нито веднъж не е предавана. В твоята вярност, от друга страна, започвам да се съмнявам все повече и повече…
— Внимавайте със страховете си, главатарю — изръмжа Каллор, — да не направите така, че да се окажат верни.
Бруд отговори толкова тихо, че Корлат едва го чу.
— Подиграваш ли ми се, Каллор?
Древният воин пребледня и отвърна съвсем беззвучно:
— Каква полза бих имал от това?
— Точно така.
Корлат се обърна към брат си.
— Повикай нашите, Орфантал. Ще придружим командира и племенния вожд.
— Както кажеш, сестро. — Тайст Андий се обърна, после спря, изгледа продължително Каллор и каза: — Мисля, старче, че когато свърши всичко това…
Каллор се озъби.
— Мислиш какво?
— Че ще дойда за теб.
Каллор задържа озъбената си усмивка, но потръпването на набръчканата му буза издаде усилието му.
Орфантал тръгна към чакащите коне.
Гръмкият смях на Хъмбръл Тор наруши напрегнатата тишина.
— А бе знаехме си ние, че ще се сдърлите.
Корлат се обърна към баржата — и срещна погледа на Уискиджак. Усмихна й се с усилие и тя видя напрежението, което изпитваше. Но това, което видя в очите му, накара сърцето й да забие бързо. Любов и облекчение, нежност… и очакване.
„Майко Тъма, колко живи са смъртните.“
Грънтъл и Итковиан яздеха един до друг в лек тръс. Небето на изток избледняваше, въздухът беше чист и прохладен. Двайсетина пастири риви подвеждаха към оградената рампа последните от първите триста бедерини.
На няколкостотин крачки зад двамата вторите триста пристъпваха, подкарани към пътя върху дигата. След тях идваха още поне две хиляди животни.
Малазанците бяха строили добре, всяка баржа караше рампи, които се свързваха здраво при носа, а кърмите бяха устроени така, че да се изравняват, след като се смъкнат задните перила. Мостът, който оформяха рампите между двата съда, беше едновременно гъвкав, където се наложеше, и стабилен навсякъде другаде, и беше изненадващо широк — позволяваше да се превозят по два фургона един до друг.
Командир Уискиджак и неговите роти от Воинството бяха прехвърлили реката преди повече от петнадесет камбани, последвани от трите клана баргасти на Хъмбръл Тор. Грънтъл знаеше, че Итковиан се беше надявал отново да се види с двамата мъже, особено с Уискиджак, но докато стигнат до реката, малазанците и баргастите отдавна бяха заминали.
Каладън Бруд беше оставил силите си на лагер за през нощта от отсамната страна на река Маврик и беше вдигнал войската си три камбани преди съмване. Току-що бяха привършили с прехвърлянето. Несъответствието в скоростта на двете съюзни армии го учуди.
Двамата спряха до ривските пастири. Встрани от тях стоеше висок, странен на вид мъж, който явно не беше риви, и наблюдаваше тъпчещите към първата баржа бедерини.
Грънтъл слезе от коня и се приближи до самотния мъж.
— Нередовните на Мот?
— Върховен маршал Стай — отвърна му мъжът с крива зъбата усмивка. — Радвам се, че сте тук — тези дребни човечета не мога да ги разбера. А се опитвах, и още как. Май и те не ме разбират.
Грънтъл се озърна безизразно към Итковиан, след което отново се обърна към Върховния маршал.
— Така е. От отдавна ли стоите тук?
— От снощи. Много народ премина. Много. Гледах ги как свързват баржите. Бързи са. Малазанците познават дървото, тъй де. Знаеш ли, че Уискиджак е бил чирак зидар, преди да стане войник?
— Не знаех. Това какво общо има с дърводелството, Върховен маршал?
— Нищо. Само казвах.
— Отряда си ли чакате? — попита Грънтъл.
— Не, макар че сигурно ще се появят, рано или късно. Ще дойдат след бедерините, разбира се, да съберат торта. Тия малки човечета също го правят. Сбихме се с тях няколко пъти за това, знаете ли. Дребни свади. Съвсем добронамерени. Погледни ги само какво правят — сритат говната на куп и ги пазят. Ако се приближа, вадят ножове.
— Ами в такъв случай ви съветвам да не ги приближавате, Върховен маршал.
Стай се ухили отново.
— Няма да има майтап, тогаз. Аз нищо не чакам, знаеш ли.
Итковиан слезе от коня и дойде при тях.
Грънтъл се обърна към пастирите и им подвикна на завален ривски:
— Кой от вас е главният тука?
— Кажи му да се маха! — сопна се един белоглав старец и посочи с пръст Върховния маршал Стай.
— Съжалявам — вдигна рамене Грънтъл. — Не мога да му заповядам нищо. Аз съм тук за моя легион и за Сивите мечове. Искаме да преминем преди останалото от стадото ви…
— Не става. Не може. Не. Трябва да чакате. Да чакате. Бедерините не обичат да ги делят. Изнервят се. Трябват ни кротки за прехвърлянето. Разбрахте ме, нали? Трябва да чакате.
— Добре де, колко да чакаме?
