върху тълпата войници.
Дим, писъци на ранени и издъхващи, тела, проснати под дънерите и заклещени между корените.
Паран видя как Хедж и другите четирима сапьори, сред които и Спиндъл, затичаха по склона покрай прохода. От ръцете им захвърчаха муниции.
Нападалите дървета — обилно напоени с масло за фенери — лумнаха в бесен пожар с взрива на първата подпалвачка. За едно изтупване на сърцето целият проход с целия отряд вътре се оказа впримчен в капана на пламъците.
„Бездната да ни вземе дано, недружелюбна сган сме.“
В дъното, далече зад последните панионци, Пикър и нейните отделения се бяха надигнали от укритията си с лъкове в ръцете и поразяваха — надяваше се Паран — онези от враговете, които бяха успели да избегнат засадата и се опитваха да избягат.
В този момент капитанът можеше да чуе само писъците и бесния рев на пожара. Предвечерният сумрак бе напуснал изкопа и Паран усещаше зноя, лъхащ в лицето му. Обърна се към Бързия Бен.
Магьосникът беше затворил очи.
Смътно движение на рамото му привлече погледа на капитана — малка фигурка от клонки и суха трева. Паран примига. Нямаше никаква фигурка и той се зачуди дали наистина е видял нещо… в блясъка на пламъците, в гърчещите се сенки… „Сигурно си въобразявам. Не съм си доспал, а и тези писъци…“
Които вече заглъхваха, а самият пожар губеше яростния си глад, без да може да стигне далече в подгизналата от дъжда гора. Димът се стелеше над изкопа, просмукваше се в околните тунели. Пътеката беше пълна с обгорели тела с гърчеща се, белеща се кожа, която се пукаше с ужасно пращене.
„Ако Гуглата е запазил някоя яма за най-злите си слуги, със сигурност е за онзи морант, който е направил мунициите. И за нас, след като ги използвахме. Това не беше битка. Беше касапница.“
Малът се плъзна до него.
— Капитане! Морантите се спускат от небето над окопите — Дужек е пристигнал с първата вълна. Сър, нашите подкрепления са тук.
Бързия Бен прокара длан по редицата клечки.
— Хубаво. Ще ни трябват.
„Да. Пророкът няма да отстъпи окопите без бой.“
— Благодаря, лечител. Върнете си при Върховния юмрук и му предайте, че ей сега ще се явя при него.
— Слушам, сър.
24.
Някои приливи се движат подмолно. Жреци и жрици на близначните култове на Тогг и Фандърей от дълго време са оглавявали само жалка шепа следовници в храмовете си, а храмовете им са били малко и разпръснати. В началото на управлението на Ласийн сред малазанските армии имало краткотрайно разширение на тези култове, след това като че ли заглъхнало от само себе си. От днешна гледна точка този порив би могъл да се интерпретира като преждевременен, предвещаващ ново пробуждане, което щяло да доведе древните култове на челно място. Първото свидетелство за това оживление се появило по самата периферия на Малазанската империя (по-точно извън границите й, прев.), в наскоро освободения град Капустан, където приливът изригнал силата си пред очите на всички…
Двете маскирани фигури, стари и прегърбени, бавно се затътриха към ниския широк вход на храма на Гуглата. Кол се беше погрижил за конете от Мот в двора и сега стоеше смълчан в сенките на стената и гледаше по-близката фигура — на жена — как вдигна бастуна си и рязко почука на вратата.
Барабаните продължаваха да тътнат, коронацията на принц Арард продължаваше. При положение, че церемонията се ръководеше от Съвета на маската, Кол беше изненадан да види тези двама негови членове тук, явно решили да направят неофициална визита. Освен това беше и подозрителен, тъй като допускаше, че никой не е разбрал, че храмът на Гуглата е обитаван отново.
Стресна го един тих глас:
— Каква полза ще имаме от това според теб?
В сянката до даруджистанеца беше застанал друг маскиран жрец, някак странно неразличим, със скрито под качулка лице, с облечени в ръкавици ръце, сгънати върху изпъкналия корем — въпреки че всичко останало от него изглеждаше тънко като пръчка.
— Ти откъде се появи? — изсъска Кол.
— Аз? Че аз бях тук преди теб! Това е сянката ми, тъпако! Погледни светлината на онази факла — това място би трябвало да е окъпано от нея. Всички ли благородници на Даруджистан са толкова глупави като теб?
Кол се намръщи.
— Добре, добре, жрецо на Сянка. Значи си шпионирал — какво? Какви държавни тайни си научил, докато ме гледаше как се оправям с тия коне?
— Само това, че те мразят, дару. Всеки път щом им обърнеше гръб, бяха готови да те сръфат — само че ти като че ли винаги се дръпваше от тях в най-подходящия момент…
— Да, дръпвах се. Защото знаех, че се канят да ме сръфат. Всеки път.
— Гордост ли долавям в думите ти? Че си надхитрил два коня?
— Още една дума като тази, жрецо, и ще те хвърля от тази стена.
— Не би посмял… о, добре, би посмял. Няма да те ядосвам повече. Обещавам.
Вратите на храма се отвориха с тихо поскърцване и двамата се обърнаха.
— Вай! — изшепна Рат-Сенкотрон. — Кой е това?
— Моя приятел Мурильо.
— Не бе, идиот — другият!
— Другият? С двата меча ли? Ами, той работи за Гуглата.
— А Рат-Гугла знае ли за това?
— Мен ли питаш?
— Какво, на гости ли е дошъл?
— Не.
— Безмозъчен идиот!
Кол изсумтя и попита:
— Тия двамата — те що за маски носят под качулките?
— В смисъл дали ги познавам ли? Разбира се, че ги знам. Старецът е Рат-Тогг. Бабата е Рат-Фандърей. В Съвета ги използваме като подпорки за книгите — откакто съм в Хомота, не помня да съм чувал някой от двамата да е обелил и една дума. Още по-забавното е, че са любовници, които никога не са се докосвали.
— Как става това?
— Използвай си въображението, дару. Я, поканиха ги вътре! Какво ли ври в тоя казан?
— Казан ли? Какъв казан?
— Млъкни.
Кол се усмихна.
— Е, достатъчно се позабавлявах тук. Време е да влизам вътре.
— Идвам с теб.
— Не. Не обичам шпионите. — Юмрукът на Кол се стовари в ченето на жреца и той рухна.
