— Капитане? — изсумтя Дужек.
— Да, сър?
— Трошачките и резачките поставени ли са? Можем ли да сринем тоя проклет склон?
— Хедж твърди, че всичко е заредено, сър. Можем да срутим всеки тунел и да сравним всеки окоп.
— Значи можем да се изтеглим и да оставим на панионците да си върнат… мешавица от кал и камънаци.
— Можем, сър.
— Което значи, че прекосихме половин континент само за да се изтеглим преди първия си сблъсък с противника.
— Временно изтегляне, сър — изтъкна Паран.
— Или можем да им разкървавим носовете… може би да премажем десет хиляди беклити и десетина магове на септарха. С цената на тази армия, включително и Бързия Бен тука. Добра ли е тази цена, господа?
— Това ще го решите вие — почна Паран, но Дужек го прекъсна:
— Не, капитане. Този път — не.
Бързия Бен се взря в очите на Върховния юмрук. „Обещал съм на Бърн. Двамата с капитана имахме… планове. За да опазим всичко това, сега казвам «не». Гръмваме окопите и се отдръпваме. От друга страна, аз съм войник. Подпалвач на мостове. А жестоката истина е, че цената е повече от добра. Правим го заради Уискиджак. Заради предстоящия щурм. Спасяваме живота на много хора.“ Погледна Паран и видя в очите му, че е осъзнал същото. Обърна се към Дужек.
— Върховен юмрук. Смятам, че цената си струва.
Дужек вдигна ръка и смъкна забралото на шлема си.
— Добре. Да действаме.
Бързия Бен изчака двамата да се отдалечат и въздъхна.
— Какво искаш, Бленд?
— Сър?
— Не ми говори на „сър“. Ще се върнеш ли най-после при отделението си, или искаш да останеш тук, за да видиш с очите си скорошната ми кончина?
— Мислех, че бих могла да… да помогна.
Той се обърна към нея и присви очи.
— Как?
— Ами… — Тя откъсна от шията си вързано на каишка камъче. — Този талисман го имам от няколко години.
Магьосникът вдигна вежди.
— И какво би трябвало да прави той, Бленд?
— Ами… прави така, че хората по-трудно ме виждат… И като че ли действа доста добре.
— И откъде го взе?
— От един стар пустинен търговец в Пан’поцун.
Бързия Бен се усмихна.
— Задръж си го, момиче.
— Но…
— Върни се в отделението си. И кажи на Пикър да държи хората по-настрана от тая гадост — останете на другия фланг и наблюдавайте града. Ако кондорите се появят, тичай при мен колкото може по- бързо.
— Да, сър.
— Хайде, тръгвай.
Бленд хукна.
„Проклет да съм. Това момиче си е купило някакъв нищо и никакъв камък от някакъв си градски шарлатанин и изведнъж става невидимо. Груб, но чист талант, просмукан е в костите й. А тя дори не го знае.“
Скрити под папратта и храстите, Пикър и отделението с нея виждаха съвсем ясно панионските легиони, чиито първи редици вече стигаха до основата на голата рампа, водеща към окопите. Сива магическа вълна се стелеше като паяжина пред припяващите в унес беклити. Командирите сиърдомини бяха загърнати в магия и пристъпваха бавно пред ротите си — с привидно неумолима увереност.
На голото пространство високо над панионците Бързия Бен се взираше надолу, съвсем открит и сам. Така поне й беше казала Бленд — дърветата между тях скриваха гледката.
„Самоубийство.“ Магьосникът беше добър, но добър само защото винаги действаше скришом, спотаен в сенките и невидим. Все пак не беше Татърсейл, нито Хеърлок или Калот. През всичките години, откакто го познаваше, нито веднъж не го беше виждала да разтвори открито лабиринт и да се развихри. Не само че не беше в стила му. Пикър подозираше, че не беше и във възможностите му.
„Извади от ножницата неподходящото оръжие за този бой, Върховен юмрук…“
Внезапно раздвижване в първото каре на панионците. Писъци. Пикър се ококори. Бяха се появили демони. Не един, а шест — не, седем. Осем. Огромни, извисяващи се над хората, чудовищни. Разкъсваха гъстите войнишки редици. Плисна кръв. Разхвърчаха се ръце и крака.
Маговете сиърдомини се извърнаха натам.
— Проклятие — прошепна до нея Бленд. — Лапнаха го.
Пикър я изгледа ядосано.
— Какво имаш предвид?
— Те са илюзии, лейтенант. Не разбираш ли?
„Не.“
— Всичко е в сигурността — те просто не разбират с какво си имат работа. Бързия Бен просто си играе със страховете им.
— Бленд! Чакай! Как, в името на Гуглата, го разбра ти?
— Не знам. Просто го разбрах.
Сиърдомините изригнаха сива магия, която се понесе на вълна към легиона и виещите й се като змии пипала се плъзнаха към осемте демона.
— Това би трябвало да ги помете — каза Бленд. — Ако Бързия Бен пренебрегне тази атака, панионците ще станат подозрителни… чакай да видим как… о!
Магията изсъска като раздразнено гнездо усойници и се вкопчи в ревящите демони. Предсмъртните им гърчове бяха отчаяни и изпълнени с бяс, те се тресяха, избиваха и осакатяваха още и още войници. Но и загиваха, един по един.
Строят на първия легион се беше разсипал, разкъсани човешки тела се търкаляха навсякъде. Маршът им нагоре по склона беше разбит и възстановяването на реда щеше да отнеме време.
— Удивително какво може да те сполети, ако си вярващ — подхвърли Бленд.
Пикър поклати глава.
— Щом един чародей може да направи това, защо нямаме илюзионисти във всяко проклето отделение?
— Защото това действа само ако се прави рядко, лейтенант. Освен това е нужно голямо майсторство, за да скалъпиш само един демон — как Бързия Бен успя да направи осем просто…
Маговете сиърдомини предприеха контраатака. Нагоре по склона се затъркаля пращяща вълна, сръфа земята и дърветата по пътя й изригнаха.
— Това е право към него! — изсъска Бленд и пръстите й болезнено се впиха в рамото на Пикър.
— Оу! Я ме пусни!
Гръмовен трясък разтърси земята и въздуха.
— Богове! Ще го убият! Ще го пометат! Ще го изпарят — Беру да ни пощади всички дано!
От редиците на легиона излезе нов магьосник сиърдомин, яхнал огромен пъстрокафяв боен кон. По бронята му играеше магия, тъмносива и бяла, проблясваше по ръба на двуострата брадва в дясната му ръка.
