Сенките бавно се разпръснаха под мигащата светлина на факлата.
Кол потърка кокалчетата на пръстите си и тръгна към храма.
Притвори вратата. От Мурильо, воина и гостите нямаше и помен. Закрачи към входа на гробната камера.
Мурильо седеше до нара, на който бяха положили мхаби — гробната яма си стоеше празна въпреки настойчивите заповеди на немрящия воин да сложат старицата вътре. Слугата на Гуглата стоеше срещу двамата съветници, стиснал двата меча. Всички мълчаха.
Кол пристъпи до Мурильо.
— Какво става?
— Нищо. Дума не обелват. Освен ако не си дърдорят наум, в което се съмнявам.
— Значи… чакат нещо.
— Така изглежда. Бездната да ни вземе дано, тия са по-лоши от лешояди…
Кол изгледа приятеля си и попита:
— Мурильо, случайно да си забелязал, че си седнал на олтара на Гуглата?
Земята отвъд северната стена на Корал представляваше горист парк, с поляни, разделени от малки групи дървета, неподкастряни поне от три сезона. Търговският път лъкатушеше като змия през обширния парк, изпъваше се, щом стигнеше широката двеста крачки мъртва полоса пред стената, след което се издигаше по тесен каменен мост над стръмния сух ров точно под стената. Портата бе огромна, двете й крила бяха покрити с бронзов обков.
Лейтенант Пикър примига да махне потта от очите си. Беше довела Анци и отделението му колкото се може по-близо — бяха залегнали на трийсет крачки от гледащия на изток планински склон. Високите крепостни стени на Корал се падаха вдясно от тях, на югоизток; мъртвият терен се простираше точно срещу парка вляво. В мъртвата полоса се бяха струпали панионски беклити, подредени с лице към склона — и към окопите, заети в момента от Дужек и неговите шест хиляди от Воинството на Едноръкия.
Сержантът, залегнал до нея, изпъшка.
— Виж там, при портата. Някакво знаме развяват, и тия конници… как се перчат само…
— Някакъв септарх с офицерите си — съгласи се Пикър. — Анци, според теб толкова ли са, колкото ги броя и аз?
— Двайсет и пет — трийсет хиляди — отвърна той и подръпна мустаците си.
— Но ние сме по-нависоко…
— Да де, само че тия проходи и тунели не са за отбрана — за скривалище са. Много са изпънати, никакви чупки, никакви отклонения, никакъв шанс за анфилада… а и дърветата са много, Гуглата да ги вземе!
— Сапьорите са…
— Няма да им стигне времето!
— Така изглежда — съгласи се Пикър. — Между другото, да виждаш случайно кондори да се трупат за щурма?
— Не, но това не значи, че…
— Значи, сержант, че Пророкът ги задържа. Разбира, че не ние сме големият шамар. Размазахме му засадата и това го подразни достатъчно, за да извади — колко? — една трета от армията си? Може би някой кадър магове, който да пази септарха? А ако разберат, че сме мечка в бърлогата, съмнявам се, че ще ударят…
— Освен ако Пророкът не реши, че избиването на шест хиляди от Воинството заслужава да жертва една трета от армията си, Пикър. На негово място щях да…
Тя се намръщи.
— Аз също. — „Бих ни унищожила, бих ни премазала, преди да са дошли другите.“ — Все пак не мисля, че Пророкът е толкова проницателен — в края на краищата, какво знае той за малазанците? Някакви далечни приказки за войни на север… някакво затлачило се нашествие. Няма как да знае на какво сме способни.
— Пикър, мъчиш се да хванеш риба на гола кука. Пророкът вече знае, че по някакъв начин сме му скочили в окопите. Знае, че сме се промъкнали някак покрай проклетите му кондори, без един кондорски клюн да гракне. Знае, че му размазахме цял отряд с морантски муниции. Знае, че сме се чучнали тук, гледаме как се строява армията му и не бягаме. Знае също, че нямаме никаква подкрепа — все още — и може би, просто може би сме скочили в говната, преди да са се слегнали.
Пикър не отговори. Панионските легиони се бяха построили, офицерите се пръсваха, за да заемат позиции в челото на всеки от тях. Забиха барабани. Към небето се вдигнаха пики. След това пред всеки строен легион заигра магия.
„О…“
— Къде е Бленд?
— Тук съм.
— Тичай бързо при Дужек…
— Слушам, лейтенант.
В най-предния окоп Бързия Бен бавно се изправи.
— Спиндъл, Блупърл, Тууз, Шанк — при мен. Ако обичате.
Четиримата магове притичаха към него и заломотиха един през друг:
— Цяла дузина магьосници!
— Извличат от един и същи лабиринт!
— Гадост!
— Те запридат, Бързак!
— Действат заед…
— Я млъкнете всички!
— Всички загиваме!
— По дяволите, Тууз, млъкни!
Изгледа ги ядосано, изчака да се успокоят, отново огледа лицата им едно по едно и се ухили:
— Дванайсет кучи сина, а? А кой е тоя тука, дето стои пред вас? Бързия Бен. Нали? Бен Адефон Делат. Значи, ако някой от вас вече е напълнил гащите, бегом да се преобуе и всеки при ротата, към която е назначен — каквото мине през мен, вие ще трябва да се оправяте с него. Кой както може. — Погледна над главите им и видя приближаващите се Дужек, Паран и Бленд — тя изглеждаше доста възбудена и очите й бляскаха свирепо.
— Кадър, свободни сте.
Маговете се пръснаха.
Дужек беше в пълно снаряжение — Бързия Бен за пръв път го виждаше така от години. Магьосникът кимна за поздрав.
— Бързак, Бленд ни донесе лоши… — почна Паран.
— Знам, капитане. Разпръснах кадъра си, за да не ни ударят накуп. Ще привлека вниманието им към мен, тук…
— Задръж — изръмжа Дужек. — Тоя кадър не е никакъв кадър, а още по-лошото е, че те го знаят. Второ, ти не си боен маг. Ако те загубим толкова рано…
Магьосникът сви рамене.
— Върховен юмрук, аз съм всичко, с което разполагате. Ще ги позадържа за известно време.
— Ще назнача Мостоваци, които да те пазят — каза Паран. — Резервите ни с муниции се попълниха…
— Голяма щедрост — прекъсна го Дужек. — Половин сандък, и повечето е с изтекла годност. Ако врагът успее да се приближи достатъчно, ще се озовеш под обстрела им, магьоснико. Не ми харесва това. Никак не ми харесва.
— Не твърдя, че на мен ми харесва — отвърна Бързия Бен. И млъкна. Чу как изскърцаха кътниците на Върховния юмрук.
