Старецът сви рамене.
— Докато свършим.
Вторите триста бедерини вече се тътреха по насипа.
Грънтъл само чу как нещо тежко тупна на земята, след което всички риви се развикаха. Даруджистанецът се обърна и успя да види Върховния маршал Стай, вдигнал нагоре дългата си ризница, пълна с тежка купчина прясна говежда тор — тичаше с все сила по рампата. Засили се и се пльосна на палубата на отделящата се от брега баржа.
Един пастир риви, явно оставен да пази торта, лежеше проснат до петното от плячкосаната купчина, примрял и с червен отпечатък от грамаден кокалест юмрук в челюстта.
Грънтъл изгледа ухилено стария пастир, който подскачаше и се пенеше от яд.
Итковиан се приближи до него.
— Сър, видяхте ли това?
— Не. Само края, уви.
— Тоя удар дойде сякаш отникъде — дори не видях как стана. Горкият риви рухна като чувал с…
— С говна?
След дълга пауза — толкова дълга, че Грънтъл си помисли, че никога няма да свърши — Итковиан се усмихна.
Свирепите ветрове откъм морето тласкаха дъждовните облаци и всяка капка биеше по железните шлемове, по щитовете и кожените наметала с такава сила, че се пръскаше в мъгла. Запуснатите ниви се скриха зад сивата стена, а керванският път беше кипнал в лепкава кал под копитата, колелетата на фургоните и ботушите.
Водата се стичаше през забралото му — беше го смъкнал в безполезно усилие да предпази очите си от дъжда. Присвиваше очи и се мъчеше да придаде някакъв смисъл на това, което вижда. Някакъв вестоносец беше повикал Уискиджак, думите му едва се чуваха през шума от дъжда и движещата се колона, викаше му за някаква счупена ос, колоната беше спряла в безредие. В момента можеше да различи само тълпата напиращи напред окаляни и дърпащи въжетата войници, които си подвикваха, без да могат да се чуят, и поне три фургона, затънали до осите в пътя, превърнал се в кален порой.
Седеше на коня си и гледаше. Нямаше смисъл да ругае капризните прищевки на природата, нито закъсалите претоварени фургони, нито дори бавния ход. Морските му пехотинци правеха всичко, което беше възможно, въпреки привидния хаос. Шквалът най-вероятно щеше да се окаже краткотраен предвид сезона, а жаждата на слънцето беше неутолима. При все това се чудеше кои ли богове са се опълчили срещу него, защото след прехвърлянето на реката нито един ден от този отчаян поход не беше минал без инцидент — и нито един от тези инциденти не бе отстъпил милостиво пред трескавото им желание да продължат бързо напред.
Оставаха им най-малко още два дни, докато стигнат до Корал. Не беше получил нито едно съобщение от Бързия Бен отпреди Маврик, а магьосникът, Паран и Подпалвачите на мостове по това време все още бяха на половин нощ преход от околностите на Корал. Беше сигурен, че вече са стигнали до града, също толкова сигурен беше, че Дужек и войската с него вече се приближават до мястото на срещата им. Ако предстоеше битка, щеше да се разрази скоро.
Уискиджак обърна коня и подкара умореното животно покрай пътя, за да се върне при авангарда. Нощта се приближаваше бързо и трябваше да спрат, поне за няколко камбани. Няколко драгоценни часа насаме с Корлат — трудностите на похода твърде често ги разделяха и макар двамата да се уповаваха на вярата, че нейният Господар, Аномандър Рейк, все още не може да бъде отписан, тя беше приела ролята на командир на своите Тайст Андий във всяко отношение — хладнокръвна, отчуждена, съсредоточена единствено върху състоянието на своите братя и сестри.
По нейно нареждане всички те проучваха Куралд Галайн, техния Лабиринт на Мрака, извличаха от мощта му в усилие да я прочистят от покварата на Сакатия бог. Уискиджак беше видял при техните краткотрайни, непредвидими появи цената, понесена от Орфантал и другите Тайст Андий. Но Корлат искаше Куралд Галайн да им е подръка — без да ги заплашва покварата, — когато започнеше битката при Корал.
Усещаше, че в нея е настъпила промяна. Някаква отчаяна решимост беше втвърдила всичко, което се таеше в душата й. Навярно възможната смърт на Аномандър Рейк беше вкочанила така духа й. А може би причината бяха бъдещите им пътища, които двамата бяха слели толкова наивно, без оглед на суровите изисквания на реалността.
Дълбоко в сърцето си Уискиджак беше сигурен, че Аномандър Рейк не е мъртъв. В няколкото си среднощни разговора с Господаря на Лунния къс малазанецът беше добил усет за дълговечния Тайст Андий: въпреки съюзите, сред които най-вече отдавнашното партньорство с Каладън Бруд, Аномандър Рейк беше самотен мъж, мъж с почти патологично чувство за независимост. Беше безразличен към нуждите на другите, към каквато и да е увереност или потвърждение, което можеха да очакват или искат. „Просто каза, че ще е там за щурма на Корал, и ще бъде.“
Едва успяваше да различи авангарда през сивия сумрак, малката група офицери, обкръжили по пътя петорката на Хъмбръл Тор, Хетан, Кафал, Круппе и Корлат. Пред тях небето изсветляваше. С късмета на Опонн щяха да излязат от шквала навреме, за да могат да спрат и да си приготвят топла храна под топлото сияние на залеза, преди да продължат.
Скоростта, която беше наложил на своите четири хиляди войници, беше изнурителна. Бяха най-добрите от всичко, което бе командвал някога, но той просто искаше от тях невъзможното. Въпреки че малазанците го разбираха, внезапно изгубеното доверие на Каладън Бруд беше потресло Уискиджак повече, отколкото можеше да признае на когото и да било, включително Корлат. Един бърз марш на обединените сили можеше да стресне Пророка — щом видеше пристигащите легион след легион, вражеският пълководец щеше да предпочете да се оттегли от сражението с Дужек. Изтощени или не — но понякога самата численост беше достатъчна, за да внуши страх у противника. Панионските ресурси бяха ограничени: Пророкът нямаше да рискува с продължително сражение извън градските стени, ако главната му армия се окажеше застрашена.
Появата на четири хиляди изкаляни, едва кретащи войници по-скоро щеше да събуди усмивка на устните на Пророка. Уискиджак трябваше да придаде значение на малобройните си сили — дванайсетимата Тайст Андий, кланът Илгрес и елитните кланове на Белоликите на Хъмбръл Тор най-вероятно щяха да се окажат съдбоносни, макар че съюзната поддръжка на баргастите наброяваше не повече от две хиляди души.
„В безсмисленото си бързане оставихме далече назад петдесет хиляди Белолики. Това решение може да се окаже фатално…“
Изведнъж се почувства много по-стар от годините си, обременен от грешките на дълбоко опетнения си от умората дух.
Водата се стичаше по дългата плетена ризница и дългата сива коса се беше сплъстила по широките му мършави рамене. Мътносивият шлем блестеше, отразил оловното небе. Стоеше неподвижен, навел глава в основата на плитка падина, а конят го чакаше на десетина крачки по-назад.
Унилите му безжизнени очи се взираха в земята през решетката на спуснатото забрало. Немигащи, присвити очи. Гледаха как калната вода се стича, как се събира на малки струи, на по-широки вадички през отворилите се цепнатини и ровове в разкаляната пръст, между корените на гъстите треви и голите камъни.
Водата се стичаше на юг.
А тук, в тази падина, понесла в устремния си поток парчета странно оцветена тиня, водата течеше на север.
„От прах… на кал. Значи все пак крачите с нас в края на краищата. Не, разберете ме. Доволен съм.“
Каллор се обърна и закрачи към коня си.
Подкара назад по собствената си диря към лагера. Пред редиците шатри нямаше запалени огньове, блясъкът на фенерите беше смътен през дрипавите платнища. Разкаляните пътеки бяха пълни с Велики
