гарвани, свити и неподвижни под пороя.
Каллор спря пред командната шатра на Каладън Бруд и слезе от коня.
Конен съгледвач Хърлочъл стоеше до входа, готов да изпълни ролята на вестоносец на Бруд, ако се наложи. Изглеждаше изнурен и беше почти задрямал. Без да му обръща внимание, Каллор вдигна забралото на шлема си и го подмина.
Бойният главатар седеше унило отпуснат на походния стол, положил грамадния чук на коленете си. Не си беше направил труда да почисти калта от бронята и ботушите си. Странно озверелите му очи се вдигнаха, погледнаха Каллор и отново се сведоха.
— Направих грешка — избоботи той.
— Съгласен съм, главатарю.
Това привлече вниманието на Бруд.
— Май не ме разбра…
— Напротив. Трябваше да тръгнем с Уискиджак. Унищожението на Воинството на Едноръкия — колкото и да би могло да ме зарадва лично — ще е тактически провал за тази кампания.
— Добре, Каллор — изтътна гласът на Бруд. — Но вече нищо не мога да направя.
— Тази буря ще премине, главатарю. На заранта можеш да подсилиш скоростта — и сигурно бихме могли да съкратим някой ден. Но съм тук по друга причина. Която за щастие е свързана с промяната в настроението ни.
— Говори кратко и ясно, Каллор, или въобще не казвай нищо.
— Искам да догоня Уискиджак и Корлат.
— Защо? Да се извиниш?
Каллор сви рамене.
— И това, стига да помогне. Но да го кажем направо, ти, изглежда, забравяш за моя… опит. Колкото и да изглежда, че ръмжа на всички ви, все пак съм газил по тази земя, когато Т’лан Имасс още бяха деца. Командвал съм армии от по сто хиляди души. Пръсвал съм жарта на своя гняв над цели континенти и съм седял на високи тронове. Схващаш ли значението на това?
— Да. Изобщо не се учиш, Каллор.
— Явно не схващаш — сопна се старецът. — Познавам бойното поле по-добре от всеки жив човек, в това число и от теб.
— Малазанците като че ли се справиха много добре на този континент и без твоята помощ. Освен това какво те кара да мислиш, че Уискиджак и Дужек ще се вслушат в съветите ти?
— Те са рационални хора, главатарю. А изглежда, че забравяш и още нещо за мен. С изваден меч не съм претърпявал поражение от сто хиляди години.
— Каллор, ти просто си избираш добре противниците. Кръстосвал ли си оръжие с Аномандър Рейк? А с Дасем Ълтър? С Греймейн? С Първия сегюле?
Не беше нужно да добавя „с мен?“
— Няма да се бия с никой от тях в Корал — изръмжа Каллор. — Само със сиърдомини, урдомани, септарси…
— И може би с две-три К’Чаин Че’Малле?
— Не мисля, че от тях е останало нещо, главатарю.
— Може би. А може би не. Донякъде съм изненадан, Каллор, от внезапната ти… страст.
Високият воин кимна.
— Просто искам да се отплатя заради лошия си съвет, нищо повече. Разрешаваш ли ми да настигна Уискиджак и Корлат?
Бруд го изгледа продължително, след което въздъхна и махна вяло с окаляната си ръка.
— Върви.
Каллор се обърна, излезе и отиде до коня си.
Няколкото Велики гарвана, свити под един фургон, бяха единствените свидетели на усмивката, появила се внезапно на устните му.
Черната вода обливаше грамадните ледени късове, струпани по морския бряг. Баалджаг и Гарат зацапаха през нея към обраслата с гора суша. Лейди Енви въздъхна и лекичко разбули лабиринта си, колкото да може да премине, без да се намокри.
Втръснало й беше от побеснялото море, черната вода и надвисналите планини от лед и мислеше дали да не заформи някое достатъчно ефикасно проклятие и към Нерруз, и към Беру, към богинята за това, че не беше могла да наложи някакъв приличен ред над водите си, а към бога — заради явно безсмисления му гняв от това, че са го използвали толкова нагло. Разбира се, едно такова проклятие като нищо можеше да разклати пантеона още повече, а това едва ли щеше да се приеме добре.
Тя въздъхна.
— Какво пък, май ще трябва да се откажа от това удоволствие… или поне да го отложа временно. О, добре. — Обърна се и видя как Сену, Турули и Мок се спускат по почти вертикалната ледена плоскост, водеща към замръзналата водна ивица. След няколко мига тримата сегюле вече газеха към брега.
Ланас Тог беше изчезнала малко преди тях и вече се бе появила под дърветата.
Лейди Енви пристъпи от покрития със скреж прекъснат край на уличката на Мекрос и бавно се спусна към ледения мост. Тръгна към осеяния със скали и парчета лед бряг, където се бяха събрали останалите.
— Най-сетне! — възкликна тя, след като стъпи на мокрия мъх до Ланас Тог. Сумрачният стръмен планински склон зад Т’лан Имасс беше обрасъл с огромни кедри. Лейди Енви изтупа няколкото снежинки от безупречно бялата си телаба, огледа за миг мрачния лес, след което вниманието й отново се върна на Ланас Тог.
Ледът се кършеше на дълги трески от пронизалите я мечове. Белият скреж се топеше на широки кръпки по сбръчканото лице на немрящото създание.
— О, миличка, ти се топиш.
— Ще разузная напред — заяви Ланас Тог. — По този бряг наскоро са минали хора. Повече от двайсет, по-малко от петдесет, някои — тежко натоварени.
— Тъй ли? — Лейди Енви огледа наоколо, но не видя никакви следи. — Сигурна ли си? О, все едно. Все едно не съм задавала този въпрос. В каква посока вървят?
Т’лан Имасс се обърна на изток.
— В същата като нас.
— Колко любопитно! Дали бихме могли да ги настигнем?
— Едва ли, господарке. Те са може би на четири дни пред нас…
— Четири дни! Значи са стигнали Корал!
— Да. Желаете ли да починете, или ще продължим?
Лейди Енви се обърна да огледа останалите. Счупеното копие все още стърчеше от рамото на Баалджаг, макар че като че ли бавно се измъкваше, а кръвотечението видимо беше намаляло. С удоволствие щеше да изцери раната на ая, но звярът нямаше да я пусне до себе си. Гарат изглеждаше оздравял, въпреки че пъстрата му козина беше покрита с белези. Тримата сегюле бяха успели да оправят колкото може оръжията и снаряжението си и си бяха боядисали маските с прясна боя.
— Хм, изглежда, няма да има никакво бавене, никакво! Каква нетърпеливост, о, жалко за горкичкия Корал! — Изведнъж се обърна рязко. — Ланас Тог, кажи ми, Онос Т’уулан също ли е минал по този път?
— Не знам, господарке. Тези смъртни, които са пред нас обаче, са били проследени от хищник. Любопитен, явно. Не усещам следи от насилие във въздуха, тъй че звярът сигурно ги е оставил, след като е преценил силата им.
— Звяр ли? Що за звяр, скъпа?
Т’лан Имасс сви рамене.
— Голяма котка. Тигър може би — гори като тези са подходящи за тях, струва ми се.
— Гъделичкащо, нали? Ланас Тог, на всяка цена тръгни, моля те, по тази съдбовна диря — а ние ще заситним по петите ти!
