краищата, и вижте го окаяното животинче — изнурено от онова, на което очите му не можеха да не станат свидетел! До смърт изтощено от чисто съчувствие!… О, нощ, не слушай Круппе и неговата тайна страст да бъде съкрушен от ръцете на прелестна жена! Нека остане нечут! Нечут да си остане смисълът на този вопъл…
Пикър се взираше над черните води на Ортналския проток. Течението беше задръстено от късовете лед, които стържеха и напираха нагоре. На югоизток заливът на Корал беше побелял като заснежено зимно поле под звездите. Пътуването от устието на Ерин им бе отнело само половин нощ. Оттук Подпалвачите на мостове щяха да продължат пешком, под прикритието на тъмните гористи планини през сравнително равния участък между Протока и планинската верига.
Погледна надолу към полегатия склон, където капитан Паран седеше с Бързия Бен, Спиндъл, Шанк, Тууз и Блупърл. Събирането на магове на едно място винаги я изнервяше, особено когато между тях беше и Спиндъл. Под кожата под власеницата дращеше душата на сапьор, полупобъркана — каквито бяха душите на всички сапьори. Магьосничеството на Спиндъл беше забележително непредсказуемо и тя неведнъж го беше виждала как разбулва лабиринта си с едната ръка, докато мята морантска муниция с другата.
Другите трима магьосници на ротата не заслужаваха чак толкова кудкудякане. Блупърл беше късокрак напанец, който си бръснеше главата и се перчеше с огромните си познания, свързани с Лабиринта на Рюз.
В жилите на Шанк течеше кръв на сети и той преувеличаваше важността на това, като носеше по себе си всевъзможни талисмани и дрънкулки от племето на Северен Кюон Тали — въпреки че самите сети отдавна бяха престанали да съществуват освен по име, толкова дълбоко бяха асимилирани от културата на Кюон. Шанк обаче носеше като част от униформата си романтична версия на простоватото облекло на сети, ушита не от кого да е, а от някаква шивачка, наета от театрална трупа в Унта. Пикър не беше сигурна в кой точно лабиринт се е специализирал Шанк, тъй като ритуалите му по призоваването на силата обикновено траеха по-дълго от самото сражение.
Тууз пък колекционираше пръсти от краката на загинали противници — все едно дали лично беше виновен за убийството им, или не. Беше си скалъпил някакъв изсушаващ прах, в който овалваше трофеите си, преди да ги пришие към дрехите си — миришеше на гробница по сухо време и на сиромашки коптор, преди варта по стените да е засъхнала след дъжд. Твърдеше, че бил некромант и че някакъв ужасно оплескан ритуал в миналото го бил направил свръхчувствителен към призраци — преследвали го, твърдеше, и добавяше, че като режел пръстите на краката им, те падали толкова често, че можел да им избяга.
Всъщност наистина приличаше на обсебен от духове човек, но както казваше Бленд, кой няма да е обсебен с толкова много пръсти на мъртъвци, накичени по него?
Пътуването им беше изтощително. Да стоиш вързана на задното седло на кворл и да трепериш от побеснелите студени ветрове, докато под теб отминават левга след левга, това наистина изнервяше и уморяваше. Влагата в тези планински лесове изобщо не помагаше. Беше премръзнала до кости. Цяла сутрин беше валяло и имаше мъгла — топлината на слънцето нямаше да припари чак до следобеда.
Малът се приближи до нея.
— Лейтенант.
Пикър го изгледа навъсено.
— Някаква идея за какво си говорят, лечител?
Малът погледна към магьосниците долу.
— Просто са разтревожени. Заради кондорите. Напоследък можаха да ги видят съвсем отблизо и изглежда, няма съмнение, че тия птици са всичко друго, но не и птици.
— Е, това всички го предполагахме.
— Мда. — Малът сви рамене и добави: — Освен това предполагам, че новината на Паран за Аномандър Рейк и Лунния къс ги е обезпокоила още повече. Ако наистина са се изгубили, както вярва капитанът, завземането на Корал — както и свалянето на Панионския пророк — ще се окаже много гадна работа.
— Може да ни избият, искаш да кажеш.
— Ами…
Очите на Пикър се приковаха в лечителя.
— Хайде, казвай.
— Само предчувствие, лейтенант.
— И какво е то?
— Бързия Бен и капитанът. Замислят още нещо според мен. В смисъл, кроят го само двамата, тайно. Така подозирам поне. Виждаш ли, Бързака го познавам от много време, и то отблизо. Добил съм си вече някакъв усет как действа. Тук сме тайно, нали? Предните части на Дужек. Но за тия двамата играта е двоен блинд — отдолу се крие и някаква друга мисия и не мисля, че Едноръкия знае нещо за нея.
Пикър примига.
— А Уискиджак?
Малът се усмихна кисело.
— Виж, за него не мога да кажа.
— Само твои ли са тия подозрения?
— Не. И на хората на Уискиджак. Тротс, проклетият му баргаст, непрекъснато си показва острите зъби, което обикновено означава, че знае нещо, но не знае точно какво е, само дето няма да ти каже и ей толкова. Схващаш какво искам да кажа.
Пикър кимна. Виждала беше Тротс да се хили почти всеки път, щом очите й се спираха на него през последните няколко дни. Изнервящо, въпреки обяснението на Малът.
Дойде Бленд и Пикър се намръщи още повече.
— Извинявай, лейтенант. Капитанът ме надуши — не разбрах как, но успя. Не можах да чуя много. Все едно, дойдох да ви кажа да подготвите бойците.
— Най-после — измърмори Пикър. — Вече замръзвам.
— Все пак морантите взеха да ми липсват — измърмори Малът. — Тия гори са адски тъмни.
— Но са пусти, нали?
Лечителят сви рамене.
— Така изглежда. Денем се налага да се пазим от небето.
Пикър се надигна.
— Елате с мен. Време е да вдигаме хората…
Походът на Бруд към Маврик бе заприличал на надпревара: различните части на армията му се придвижваха според скоростта, която можеше да поддържа всяка от тях — или, в случая със Сивите мечове и легиона на Грънтъл — със скоростта, която бяха решили да поддържат. В резултат на това силите вече се бяха разтеглили почти на цяла левга по изпепелената земя покрай разнебитения търговски път, водещ на юг, със Сивите мечове, легиона на Трейк и още една опърпана наемническа чета, оформящи ариергарда, поради ленивия им вървеж.
Итковиан беше решил да остане в компанията на Грънтъл. Едрият дару и Стони Менакис разплитаха безкраен низ от истории за общото си минало, които го забавляваха колкото с жестокостта на събитията, които описваха, толкова и с разногласията в спомените на двамата.
От много време Итковиан не си беше позволявал подобно удоволствие. Беше започнал да цени високо компанията им, особено ужасната им и грубиянска непочтителност.
В редки случаи настигаше Сивите мечове, за да поговори с Щит-наковалня и дестраянта, но неловкостта скоро го принуждаваше да ги остави — старият му отряд беше започнал да се съвзема: привличаше в сплита си новоприетите тенесковри, чието обучение преминаваше в походни условия и по време на вечерните престои. И колкото повече се стягаха и сплотяваха войниците, толкова по-чужд се чувстваше Итковиан — толкова повече му липсваше семейството, което беше познавал през целия си живот като възрастен.
В същото време те бяха неговото наследство и той си позволяваше известна гордост, щом ги погледнеше. Новият Щит-наковалня беше приела с титлата всичко, което изискваше тя — и за първи път Итковиан разбираше как другите са гледали на него, докато бе притежавал титлата на Откровението.
