Мхаби се намръщи.
— Кого сте помолили?
— Дъщеря ти. Този свят — той е за тебе. Всъщност той съществува в теб. С този свят дъщеря ти те моли за прошка.
— Тя… тя е направила това?
— Имаше много участници, всеки от тях подтикнат от неправдата, която те сполетя. Имаше… отчаяние в деня, в който твоята дъщеря бе… сътворена. Онзи, когото знаят под името Круппе. Древният бог, К’рул. Пран Чоул. И ти самата. А когато тя ни побра в себе си — и ние, също така. Силвърфокс пожела да се отзове и на още нещо — трагедията на Т’лан Имасс и на Т’лан Ай. Може би — добави със скръбен жест той — онова, което искаше в сърцето си, се оказа непосилно голямо…
— Къде е тя? Къде е дъщеря ми?
Старейшината поклати глава.
— Обзе я отчаяние. Замина. Далече.
Мхаби се смълча. „Гонеха ме. Вие ме гонехте. И ай.“ Погледна надолу, вдигна бавно към очите си младите си ръце. „Истина ли е това?“ Обърна се и се вгледа в очите на Круппе.
Той се усмихна.
— Ще се събудя ли?
Круппе поклати глава.
— Онази жена сега спи вечен сън, момиче. И над нея бдят. Твоята дъщеря говори с Гуглата. Стигнаха до споразумение, нали? Тя вярваше, че след като загуби Т’лан Имасс, го е нарушила. Но човек не може да не помисли, че това… разрешение… има и други страни. Круппе е убеден.
„Споразумение. Освобождение за Т’лан Имасс. Край. Душите им… предадени на Гуглата.“
„Духове подземни — тя ги е изгубила? Изгубила е Т’лан Имасс?“
— Гуглата няма да се примири…
— Тъй ли? Че защо пък да не се примири, скъпа? Ако Господарят на Смърт е лишен от търпение, то Круппе може да танцува по ръбестата глава на Кол! За което той най-убедено те уверява, че не може. Ти няма повече да се върнеш в онова състарено тяло.
Мхаби погледна към духовете риви.
— Тук ли ще остарея? Тук ли един ден…
Старият сви рамене.
— Не знам, но подозирам, че не. Ти си съсъдът. Мхаби.
„Мхаби… О, Силвърфокс. Дъще. Защо не си тук? Защо не мога да погледна в очите ти? Молбата за прошка е двупосочна.“ Вдиша дълбоко и вкуси сладкия мирис на живот, изпълнил прохладния въздух. „Колко лесно било. Да поема в себе си този свят.“ Свали първата медна гривна и я подаде на риви.
— Мисля, че това е ваше.
Той се усмихна.
— Силата му послужи ли ти добре?
Тя кимна.
— Неизмеримо…
Незримо присъствие изпълни ума й.
— Мхаби.
„Тогг. Тътнещата мощ, волята на самата зима.“
— Ние обитаваме това селение. Царството на Двата трона на зверовете. Но ти си неговата господарка. С мен има един. Смъртен дух. Скъп и обичен дух. Искам да го освободя. Искаме да го освободим. От този свят. Даваш ли ни…
„Да. Освободете го.“
Благослов. Останал без бог, не можеше да го даде. Не и в истинската му форма.
Ала не бе съзнавал необятността на смъртната си душа, да може да побере в себе си страданието на десетки хиляди, на множеството, което бе живяло със скръбта и болката почти триста хиляди години.
Виждаше лица. Безчет лица. Съсухрени, с тъмни ями вместо очи. Суха разкъсана кожа. Виждаше костта, лъснала под пластовете сплетени като коренища жили и мускули. Виждаше ръце — нацепени, прекършени, празни — и все пак в тях все още се таяха призраците на мечове.
Беше на колене и гледаше плътните им редици, и валеше, валеше пороен дъжд, придружен от стонове и пукот, изпълнил мрака отгоре.
Те стояха неподвижни, свели глави.
И все пак можеше да види лицата им. Всяко лице. Всички.
„Имам вашата болка.“
Главите бавно се вдигнаха.
И той ги усети. Усети внезапното облекчение, просмукало се в тях.
Направих всичко, на което съм способен. Ала не е достатъчно. Знам. Все още. Взех страданието ви…
— Ти взе страданието ни, смъртни.
В себе си…
— Не разбираме… защо.
Заради всичко, което плътта ми не може да обхване…
— Не можем да отвърнем на дара, който ни даде.
Ще го отнеса с мен.
— Молим те, смъртни…
Все някак.
— Причината. Молим те. Да ни благословиш така…
Аз съм…
— Смъртен?
Извинете ме. Искате да знаете за мен. Аз съм… смъртен, както казвате. Човек, роден преди три десетилетия в град Ерин. Фамилното ми име, преди да се отрека от него пред Откровението на Финир, беше Отанталаян. Баща ми беше корав мъж. Майка ми се усмихна само веднъж през всичките години, откакто я знам. В мига преди да си тръгна. Все пак помня тази усмивка. Сега си мисля, че баща ми я е прегръщал, за да я притежава. Че тя е била пленница. Мисля си сега, че усмивката й е била в отговор на бягството ми. Мисля си, че със заминаването си съм взел нещо от нея. Нещо достойно да бъде на свобода.
Откровението на Финир. В Откровението… чудя се дали просто не съм си намерил нов затвор?
— Тя е свободна вътре в теб, смъртни.
Това би било… хубаво.
— Не бихме те лъгали, Итковиан Отанталаян. Тя е свободна. И все така се усмихва. Ти ни каза кой си. Но все още не разбираме твоята… щедрост. Състраданието ти. И затова те питаме отново. Защо направи това за нас?
Говорите за състрадание. Вече разбирам нещо от състрадание. Искате ли да чуете?
— Говори, смъртни.
Ние, хората, не разбираме състраданието. Всеки миг в своя живот му изменяме. Да, знаем, че то е нещо достойно, ала с това, че знаем, му приписваме цена, пазим се да го отдаваме, вярваме, че трябва да се заслужи. Т’лан Имасс. Състраданието е безценно в най-истинския смисъл на тази дума. То трябва да се дава свободно. В изобилие.
— Не разбираме, но дълго ще мислим над думите ти.
Винаги като че ли остава още да се свърши.
— Не отговори на въпроса ни…
Не.
— Защо?
Под дъжда, в сгъстяващия се мрак, Итковиан се затвори около всичко, което бе побрал в себе си,
