затвори се и бавно се смъкна назад.
Назад.
Защото… бях Щит-наковалня. Но сега…
Свърших.
И умря, под поройния дъжд на Луната.
Сред необятната преродена тундра със сладкия пролетен дъх Силвърфокс вдигна глава.
Пред нея стояха двама Т’лан Имасс. Единият — жена — бе пронизан с три меча. Другият беше толкова пребит, че едва стоеше на краката си.
Зад тях, смълчани и замръзнали — Т’лан Ай.
Силвърфокс понечи да се обърне.
— Не. Ще останеш тук.
Тя изгледа с гняв пребития воин, който й бе проговорил.
— Смееш да ме изтезаваш?
Силата на страстта й сякаш го разтърси, но той се овладя и не трепна.
— Аз съм Онос Т’уулан, Първият меч. Ти си Призовницата. Ще ме изслушаш.
Силвърфокс помълча, после кимна.
— Добре. Говори.
— Освободи Т’лан Ай.
— Те ми отказаха…
— Сега са пред теб. Дойдоха. Духовете им ги очакват. Искат отново да бъдат смъртни, в този свят, който ти сътвори. Смъртни, а не изгубени в сънища, Призовнице. Смъртни. Дари ги. Сега.
„Да ги даря…“
— И те искат това?
— Да. Посегни към тях и ще разбереш, че е истина.
„Не. Не искам повече болка. — Вдигна ръце, привлече от силата на Телланн и затвори очи. — Колко дълго са били оковани! Колко дълго търпях на плещите си бремето на верността тези същества…“
И ги освободи от Ритуала. Усилие, изискващо толкова малко от самата нея, че се изуми. „Толкова лесно. Да ги направиш отново свободни.“
Отвори очи. Немрящите вълци ги нямаше.
Но не бяха в забвение. Знаеше, че душите им отново са се събрали с плътта и костите. Съживени отново. И не тук, в това селение на вълчи богове. Тя беше Хвърлячка на кости в края на краищата. Такива дарове се падаха на нея. „Не, не са дарове. Те са това, заради което бях създадена. Предназначението ми. Единственото.“
Костите на Онос Т’уулан изпукаха, щом се обърна и огледа пустите вече хълмове наоколо. Раменете му се отпуснаха.
— Призовнице, благодаря ти. Древната неправда беше поправена.
Силвърфокс го изгледа.
— Какво друго искате от мен?
— Тази, която стои до мен, е Ланас Тог. Тя ще те върне при Т’лан Имасс. Трябва да поговорите.
— Добре.
Онос Т’уулан не помръдна.
Силвърфокс се намръщи.
— Е, какво повече чакаме?
Той постоя още миг замръзнал, след това бавно извади кремъчния си меч.
— За мен — изхриптя и вдигна меча…
… и го пусна на земята в нозете си.
Тя погледна намръщено оръжието, зачудена над смисъла на жеста — от воина, наречен Първия меч.
После бавно го осъзна и очите й се разшириха.
„Това, за което бях създадена, в края на краищата…“
— Времето дойде.
Кол се сепна. Беше задрямал.
— Какво? Какво време?
Мурильо притича към мхаби.
Рицарят на Смърт продължи:
— Тя е готова за полагането. Моят Господар се закле да я пази вечно.
Древният бог, К’рул, гледаше с любопитство немрящия воин.
— Оставам озадачен. Не — смаян. Откога Гуглата е станал толкова щедър бог?
Рицарят бавно се обърна към К’рул.
— Моят Господар винаги е бил щедър.
— Тя все още е жива — заяви Мурильо и застана между мхаби и Рицаря на Смърт. — Времето не е дошло.
— Това не е погребение — отвърна му Рицарят. — Сега мхаби спи и ще спи вечно. Спи, за да сънува. А в съня й, Мурильо, живее цял един свят.
— Като Бърн ли? — попита Кол.
Древният бог се усмихна в отговор.
— Чакайте малко! — сопна се Мурильо. — Колко точно спящи старици имаме напоследък?
— Трябва да бъде положена в мир — заяви Рицарят на Смърт.
Кол пристъпи и отпусна ръка на рамото на Мурильо.
— Хайде, да й постелем долу, да й е по-удобно — кожи, одеяла…
Мурильо потръпна под ръката му.
— След всичко това? — Изтри очите си. — Просто така… да я оставим? Тук, в тази гробница?
— Помогни ми да й постелем, приятелю — промълви Кол.
— Няма нужда — каза Рицарят. — Тя няма да усеща нищо.
— Работата не е в това — въздъхна Кол. Канеше се да добави още нещо, но видя, че Рат-Фандърей и Рат-Тогг са си смъкнали маските. Бледи сбръчкани лица, затворени очи, от които се стичаха сълзи. — Какво им става на тия?
— Боговете им най-после се събраха, Кол. В света на мхаби, вече дом на Троновете на зверовете. Ти не виждаш скръб, а радост.
— Да се залавяме за работа, Мурильо — изсумтя Кол. — След което можем да се прибираме вкъщи.
— Все пак искам да знам за тези старици, дето сънуват така разни светове!
Лабиринтът изригна и трите фигури изхвърчаха от него и се изтърколиха върху прашната сива земя, оплели ръце и крака.
Паран се превъртя настрани от Бързия Бен и Пророка, които продължаваха да се боричкат. Докато вадеше меча, чу как джагът изкрещя. Изсвистяха черни паяжини и стегнаха тресящия се на земята Пророк.
Бързия Бен се надигна с пъшкане, стиснал Финнеста.
На гърдите на джагъта беше клекнала малка фигурка от клонки и суха трева — и се кикотеше ликуващо.
— Кой, в името на Гуглата…
От все още зейналия портал със съскане изригна огромно черно туловище. Паран извика, извъртя се и замахна отчаяно с меча. Острието се вряза в месо и кост.
Нещо… лапа… го удари с все сила в гърдите и го събори.
— Спри… проклета котка!
