загадъчно, също така вид структура, съсредоточена върху самата сила. Помисли за терминологията, използвана за Драконовата колода. Домове… Домове на Мрак, на Светлина, на Живот и на Смърт… — Бавно извърна очи към него. — Помисли за думата „Финнест“. Означава, както знаят Т’лан Имасс, „Ледена крепост“. Преди много време, сред Древните раси, „крепост“ е била синоним на „дом“, по смисъл и ежедневна употреба, и всъщност синоним на „лабиринт“. Къде се таи джагътският извор на сила? Във Финнест. — Замълча отново. — „Треморлор“ е треллскаха дума за „Дом на живота“.
„Финнест… като къщата Финнест в Даруджистан… къща на Азат.“
— Не съм чувал нищо за Треморлор.
— Дом на Азат, в Седемте града. В град Малаз, във вашата империя, е Скръбният дом — Домът на Смърт…
— Вярваш, че Домовете на Азат и Домовете на Колодата са едно и също?
— Да. Или са свързани някак. Помисли за това.
Паран правеше точно това. Не знаеше много нито за едното, нито за другото, а и не можеше да му хрумне никакъв начин, по който да е свързан с тях. Безпокойството му се усили и стомахът го сви болезнено. Капитанът се намръщи. Толкова беше уморен, че не можеше да мисли, но трябваше.
— Казват, че старият император, Келанвед и Танцьора са намерили достъп в Скръбния дом…
— След това Келанвед и Танцьора са се възвисили и сега владеят Дома на Сянка. Келанвед е Сенкотрон, а Танцьора е Котильон, Въжето, Покровителя на убийците.
Капитанът я зяпна.
— Какво?!
Силвърфокс се усмихна.
— Очевидно е, като го помислиш, нали? Кой сред асцендентите ще тръгне срещу Ласийн… с цел да я унищожи? Сенкотрон и Котильон. Защо някой асцендент би се занимавал изобщо с някаква си смъртна жена? Освен ако не са жадни за мъст.
Умът на Паран бясно запрепуска назад, към един път край брега на Итко Кан, към едно ужасно клане, рани, оставени от огромни, чудовищни челюсти… „Хрътки. Хрътки на Сянка — палетата на Сенкотрон…“ От онзи ден капитанът бе поел по нов път. По дирята на една млада жена, обсебена от Котильон. От онзи ден животът му бе започнал съдбовно да се разплита.
— Почакай! Келанвед и Танцьора са влезли в Скръбния дом — защо не са приели този цвят — цвета на Дома на Смърт?
— Самата аз си го мислех и стигнах до една възможност. Селението на Смърт вече е било заето, Паран. Кралят на Върховен дом Смърт е Гуглата. Убедена съм, че всеки Азат е място на всеки портал, път към всеки лабиринт. Намериш ли входа към Дома, можеш да… избираш. Келанвед и Танцьора са намерили празен Дом, празен трон и след като са заели местата си като владетели на Сянка, се е появил Домът на Сянка и е станал част от Драконовата колода. Разбираш ли?
Паран кимна замислено, мъчеше се да проумее нещата. Стомахът му се сгърчи от болка, но той я преодоля. „Добре. Но какво общо може да има всичко това с мен?“
— Домът на Сянка някога е бил крепост — продължи Силвърфокс. — Би могло да се каже, йерархичната структура на другите Домове не му е присъща. Място за зверове, диво, и освен Хрътките не е имало друг владетел от дълго, много дълго време.
— А Несвързаните в Колодата?
Момичето сви рамене.
— Отпаднали цветове? Налагането на шанса, на случайни сили? Азатите, както и Колодата, представляват налагане на ред, но дори редът се нуждае от свобода, иначе ще се втвърди и ще стане чуплив.
— И къде във всичко това според теб се вмествам аз? Та аз съм нищо, Силвърфокс. Един спънат смъртен.
„Богове, не ме вкарвайте в това — всичко това, към което ме тласкате. Моля ви.“
— Мислила съм дълго и упорито над това, Паран. Аномандър Рейк е Рицарят на Дома на Мрак, но къде е самият Дом? Преди всичко останало е съществувала Тъмнина, Майката, която е родила всичко. Тъй че трябва да е древно място, Крепост, или навярно се е появило преди самите Крепости. Средоточие към портала на Куралд Галайн… неоткрито, потайно, първата рана, с душа, заклещена в зева му, за да го запечата.
— Душа — промълви Паран и мраз полази по гръбнака му. — Или легион от души…
Дъхът излезе със съсък от устата на Силвърфокс.
— Преди Домовете е имало Крепости — с безмилостна логика продължи Паран. — И едните, и другите — приковани на място, неподвижни. Установени. Преди установяването… имало е скиталчество. Дом от Крепост, Крепост от… движещ се портал, непрестанно движение… — Стисна очи. — Фургон, огъващ се под тежестта на безброй души, за да запечата портала към Тъмнината… — „А аз отпратих две Хрътки през тази рана, видях я как се разпука… кълна се в Бездната…“
— Паран, нещо се е случило… с Драконовата колода. Появила се е нова карта. Необвързана засега, властна. Колодата никога не е имала… господар. — Тя го погледна в очите. — Вече съм убедена, че си има. Ти.
Той се взря в нея — първо с неверие, после — с укор.
— Глупости, Татър… Силвърфокс. Не може да съм аз. Грешиш. Трябва да си…
— Не съм. Ръката ми бе поведена да изрисува картата, която си ти…
— Каква карта?
Тя не му отговори. Продължи, все едно че не беше го чула.
— Дали Азатът ме поведе? Или някоя друга сила? Не знам, Джен’айсънд Ръл, Скиталецо в Меча… Ти си нов Необвързан, Гъноуз Паран. Случайно роден, или с някаква цел, която е известна само на Азата. Трябва да намериш отговора за своето сътворяване, трябва да откриеш целта, стояща зад това, в което си се превърнал.
Веждите му се вдигнаха в насмешка.
— Налагаш ми изпитание? Стига, Силвърфокс. Жалките, лишени от цел хора като мен не тръгват на подвизи. Това е за героите с огнените погледи в епическите поеми. Не вярвам в никакви цели — вече не. Те не са нищо друго освен самозаблуда. Наложиш ли ми тази задача, ще бъдеш горчиво разочарована. Също и Азатът.
— Започнала е невидима война, Паран. Самите лабиринти са под атака — усещам натиска в Драконовата колода, макар че още не съм докосвала такава. Цяла армия се… сбира, а ти — войникът — ти си от тази армия.
„О, да. Сега говори Татърсейл.“
— Достатъчно войни имам за водене, Силвърфокс.
Тя се взря в него с блеснали очи.
— Може би, Гъноуз Паран, всички те са една и съща война.
— Не съм Дужек, нито Бруд. Не мога да се справя с всички тези… кампании. Това… това ме разкъсва.
— Знам. Не можеш да скриеш от мен болката си — виждам я в лицето ти и тя разбива сърцето ми.
Той извърна очи.
— А ме терзаят и сънища… за дете, в една рана. Пищи.
— Бягаш ли от това дете?
— Да — призна той с треперещ глас. — Писъците са… ужасни.
— Трябва да тичаш към детето, любов моя. Бягството ще спре сърцето ти.
Извърна се към нея. „Любов моя. Думи, за да изкусят сърцето ми.“
— Кое е това дете?
Тя поклати глава.
— Не знам. Жертва в невидимата война навярно. — Усмихна се тъжно. — Куражът ти е бил изпитван вече, Паран. И не ти е изменил.
— Винаги има първи път — намръщи се той.
— Ти си Скиталецът в Меча. Картата съществува.
