Ръката се отдръпна.
— Разбирам. Или по-точно — не. Вашият Т’лан Имасс е изкован от ритуал с такава мощ, каквато този свят не е виждал от дълго време, Ток-младши. Само в каменния му меч е вложена страховита сила — не може да бъде счупен, нито късче не може да се откърши от него, и ще пререже всякакви прегради без усилие. Никой лабиринт не може да предложи защита срещу него. Не бих заложила на никое оръжие срещу него, когато е в ръцете на Туул. А и самият той… Той е нещо като герой, нали? Сред Т’лан Имасс Туул е нещо неповторимо. Представа си нямаш за силата — силата, която притежава. Е, Туул изнервя ли те, войнико? Не съм забелязала никакъв знак за това.
— Добре де — сопна се Ток, — той е една сбръчкана торба кокали, нали? И не се забърсва в мен при всяка възможност. Не ми хвърля усмивки като копия в сърцето, нали? Не ми се подиграва за това, че някога си имах лице, което не караше хората да се извръщат, нали?
Тя се ококори и промълви:
— Не съм се подигравала на белезите ти.
Ток ядосано погледна към тримата неподвижни сегюле. „О, Гуглата да ме вземе дано, пак оплесках всичко. Какво, смеете ли ми се зад маските си, а?“
— Моля за извинение, лейди. Съжалявам за думите си…
— Няма нищо, ще се съобразя с тях. Е, в такъв случай, изглежда, ще трябва да приема предизвикателството.
Той я изгледа неразбиращо.
— Предизвикателство?
Тя се усмихна.
— Точно така. Явно си мислиш, че обичта ми към теб е неискрена. Трябва да се постарая да докажа обратното.
— Лейди…
— А в усилията си да ме отблъснеш скоро ще разбереш, че не мога да бъда отблъсната лесно.
— Но защо, лейди Енви? — „Цялата ми защита се разби за… да се позабавляваш?“
Очите й блеснаха и Ток разбра колко основателни са опасенията му. Болката го прониза като хладно желязо. Отиде да разпъне първата шатра.
Гарат и Баалджаг дойдоха и закръжиха около лейди Енви. След малко от червената като охра трева на няколко крачки от Ток се надигна вихрушка прах. Появи се Туул, понесъл на раменете си рогата антилопа — хвърли я на земята. Ток не забеляза нито една рана по антилопата. „Сигурно я е уплашил до смърт.“
— О, чудесно! — извика лейди Енви. — Тази нощ ще вечеряме като благородници! — Обърна се рязко към слугите си. — Хайде, Сену, почвай да дереш.
„Няма да му е за първи път.“
— А вие, двамата, м-м, за вас какво да измисля? Не мога да ви оставя без работа. Мок, ти да сглобиш коженото ми корито. Сложи го ей там, горе на склона. За вода и благовония не се безпокой — аз ще се погрижа за тях. Турули, извади ми гребена и робата, момчето ми.
Ток погледна Туул и се усмихна кисело. Т’лан Имасс се приближи.
— Можем да почнем с правенето на стрелите, войнико.
— Да опъна шатрите първо.
— Добре. Ще прегледам нещата, дето ги събрахме по пътя. Трябва да си направим и сечива.
Ток беше вдигал достатъчно шатри през дългата си войнишка служба, тъй че можеше да следи подготовката на Туул, докато си вършеше работата. Т’лан Имасс клекна до трупа на антилопата и без видимо усилие прекърши двата рога близо до корена. После седна, развърза кожената си торба и я изсипа на земята — шепата обсидианови парчета, взети, докато минаваха през стария поток от лава, и най- различни други, събрани покрай морския бряг оттатък кулата на Джагът, също и няколко втвърдени като камък стръка тръстика; и двете чайки.
Истинско чудо беше — чак смайващо — да се гледа колко ловко действат съсухрените, почти безплътни ръце на немрящия воин. „Ръце на майстор.“ Т’лан Имасс избра едно от парчетата обсидиан, взе един по- голям камък и с три бързи удара откърти от вулканичното стъкло три дълги тънки остриета. Още няколко отсечени удара и се сдоби с шепа остри късчета с различна големина и дебелина.
Застанала до Ток, лейди Енви въздъхна.
— Каква необикновена ловкост. Мислиш ли, че преди да започнем да обработваме метал, всички сме притежавали такива способности?
Съгледвачът сви рамене.
— Вероятно. Според някои малазански учени откриването на желязото е станало само преди петстотин години — поне за народите на континента Кюон Тали. Преди това всички са използвали бронз. А преди бронза сме използвали чиста мед и калай. Преди тях — защо не камък.
— Ах, знаех, че си образован, Ток-младши. Човешките учени, уви, са склонни да мислят само в границите на човешките постижения. Сред древните раси коването на метали е доста сложна процедура. Известни са им били средства за подобряване на метала. Мечът на баща ми например.
Той изсумтя.
— Магьосничество. Влагане на сила. Замества технологичния напредък — и често потиска прогреса на обикновеното познание.
— Ама вие, войнико, имате доста странни представи за магьосничеството. Впрочем, дали не долових нещо наизустено в думите ви? Кой ли злобен схолар — провалил се чародей, несъмнено — ви е внушил подобни възгледи?
Ток се ухили неволно.
— Е, добре. Всъщност не беше схолар, а Върховен жрец.
— Мда. Е, култовете гледат на всеки напредък — все едно дали в магия, или в светско познание — като на потенциална заплаха. Трябва да се отърсите от източниците си, Ток-младши, иначе само ще повтаряте предразсъдъците на други.
— Говорите точно като баща ми.
— Жалко, че не си се вслушал в неговата мъдрост.
„А трябваше. Но така и не го направих. Напусни Империята, ми казваше той. Намери си някое място далече от прегръдката на двора, далече от командирите и от Нокътя. Дръж главата си наведена, синко…“
След като приключи и с третата шатра, Ток отиде при Туул. На стотина крачки от тях, на склона на хълма, Мок беше сглобил корито от дървена рамка и кожа. Лейди Енви, с крачещия до нея Турули, със сгънатата роба и бански принадлежности, се запъти натам. Вълкът и кучето клечаха до Сену, който се оправяше с антилопата. От време на време сегюле им хвърляше по някой къс месо.
Туул беше приготвил четири малки каменни сечива — нож с дебел край за хващане, стъргало с големината на нокът, резец с форма на полумесец, чийто вътрешен ръб беше тънко наострен, и нещо като свредел или шило. Тъкмо се залавяше с три големи късчета обсидиан.
Ток се наведе и мълчаливо огледа работата дотук, след което промърмори:
— Май почвам да разбирам. Тия са за правенето на дръжката и за перата, нали?
Туул кимна.
— Антилопата ще ни осигури суровини. Трябват ни черва за връзване. И кожа за колчана и връзките му.
— А това, дето е с форма на полумесец?
— Трябва да огладим тръстиката.
— Аха. Разбрах. Няма ли да ни трябва лепило, или катран?
— По принцип — да. Но след като сме в равнина без дървета, ще трябва да се примирим с каквото ни е подръка. Перата ще се вържат с черво.
— Като те гледа човек, правенето на остриетата е лесна работа, Туул. Но нещо ми подсказва, че не е.
— Някои камъни са пясък, други — вода. Острите сечива може да се направят от камък, който е вода. Чупещите се — от камък, който е пясък, но само най-твърдият.
— А аз цял живот съм си мислил, че камъкът си е камък.
