— В нашия език имаме много имена за камък. Имена, които ти казват каква му е природата, имена, които описват за какво може да служи, имена за онова, което става с него или което ще стане, имена за духа, който го обитава, имена за…
— Добре, добре! Разбрах. Защо не поговорим за нещо друго?
— Например?
Ток погледна към склона. Над рамката на коритото се виждаха само главата и коленете на лейди Енви. Зад нея западът беше лумнал в червено-жълтите пламъци на залеза. Двамата сегюле, Мок и Турули, стояха на стража от двете страни, с гръб към господарката си.
— За нея.
— За лейди Енви не знам много повече от това, което вече ти казах.
— Била е… спътничка на Аномандър Рейк?
Туул продължи да дялка тънки люспи от бляскавото острие.
— Отначало е имало други трима, дълго са скитали заедно по света. Аномандър Рейк, Каладън Бруд и една магьосница, която след време се възвисила и станала Кралицата на сънищата. След това събитие последвали драми — така разправят поне. Синът на Тъмнината тръгнал с лейди Енви и соултейкъна Озрик. Поредните трима, събрали се да скитат заедно. След време Каладън Бруд решил да продължи сам и дълги столетия не го виждали по белия свят. Когато най-сетне се върнал — някъде преди хиляда години, — носел чука, който още носи на гърба си: оръжие на Спящата богиня.
— А Рейк, Енви и този Озрик… те какви са ги намислили?
Т’лан Имасс сви рамене.
— За това могат да ти кажат само те. Имало е раздяла. Озрик заминал — къде, никой не знае. Аномандър Рейк и лейди Енви останали спътници. Разправят, че се разделили — след свада — по времето преди асцендентите да се съберат, за да оковат Падналия. Рейк им помогнал. Дамата — не. Само това знам за нея, войнико.
— Тя е магьосница.
— Отговорът на това е пред очите ти.
— Горещата вода за къпане, дето се появи отникъде, нали?
Туул остави на земята довършения връх за стрела и взе следващото парче.
— Имам предвид сегюле, Ток-младши.
Съгледвачът изсумтя.
— Омагьосани… принудени да й служат! В името на Гуглата, та тя ги е превърнала в роби!
Т’лан Имасс го изгледа.
— Притеснява ли те това? В Малазанската империя няма ли роби?
— Мда. Длъжници, дребни престъпници, военна плячка. Но, Туул, това все пак са сегюле! Най- страховитите воини на този континент. Особено как нападат без най-малкото предупреждение, по поводи, които само те си знаят…
— Общуването им е безсловесно. Налагат надмощието си с поза, с най-дребните жестове, със стойката и кимването с глава.
Ток примигна.
— Нима? О! В такъв случай, с тъпото ми невежество, защо не са ме съсекли още отдавна?
— Безпокойството ти от присъствието им излъчва покорство — отвърна му Т’лан Имасс.
— Страхливец по рождение съм, сиреч. Доколкото схващам, ти не излъчваш… безпокойство.
— Не се огъвам пред никого, Ток-младши.
Малазанецът помълча, замислен над думите на Туул. После рече:
— Най-старият от братята — Мок — на маската му има само два белега. Мисля, че знам какво означава това, и ако съм прав… — Поклати умислено глава.
Немрящият воин вдигна глава и тъмният му поглед се спря, нетрепващ, върху лицето на съгледвача.
— Младият, който ме предизвика — Сену — беше… добър. Ако не го бях усетил, ако не му бях попречил да извади до края мечовете си, дуелът ни щеше да продължи доста дълго.
Ток се навъси.
— Как можеш да разбереш колко е добър, след като той не можа дори да си извади мечовете?
— Все пак парира атаките ми с тях.
Здравото око на Ток се опули.
— Парирал е с полуизвадени мечове?
— Първите две атаки — да, но не и третата. Стига ми само да видя движенията на най-стария, леките му стъпки по земята — изяществото му, — за да усетя умението му в пълна мяра. Сену и Турули го признават за свой господар. Явно си убеден, заради маската му, че е с много висок ранг сред расата си.
— Трети, според мен. Трети по ранг. Съществува уж някакъв легендарен сегюле с маска без белези. Бял порцелан. Не че го е виждал някой, освен самите сегюле, предполагам. Воинска каста са те. Герой властва над тях. — Ток бавно се извърна към двамата воини, после погледна през рамо към Сену, все още коленичил над антилопата на десетина крачки от тях. — Какво ли ги е довело на континента?
— Можеш да попиташ най-младия, Ток.
Съгледвачът се ухили.
— Значи и ти си любопитен като мен. Е, боя се, че не мога да ти свърша черната работа, щото рангът ми е под него. Той може да реши да говори с мен, но аз не мога да започна. Ако търсиш отговор, можеш сам да си зададеш въпроса.
Туул остави на земята рогата и стъргалото и се надигна — чу се тихо пращене на кости. Закрачи към Сену. Ток тръгна след него.
— Воин — рече Т’лан Имасс.
Сегюле спря да реже месото и леко наведе глава.
— Какво ви накара да напуснете родината си? Какво доведе теб и братята ти тук?
Сену отговори на диалект на дару, леко архаичен за ухото на Ток.
— Господарю Каменен меч, ние сме наказателната армия на сегюле.
Ако го беше го казал някой друг, а не сегюле, Ток щеше да се изсмее с цяло гърло. Но сега само стисна челюсти.
Туул изглеждаше също толкова сащисан, защото дълго не можа да проговори. Накрая рече:
— Наказателна. И кого искат да накажат сегюле?
— Нашественици на острова ни. Избиваме всички, които дойдат, ама те не спират. Възложиха задачата на нашите Черни маски — Първото ниво посветени в боравенето с оръжие, — защото врагът идва без оръжие и не е достоен за дуел. Такова клане само разваля дисциплината, омърсява ума и вреди на здравия ред. Реши се да идем в отечеството на тези нашественици и да убием тоя, дето праща хората си на острова ни. Дадох ви отговора си, господарю Каменен меч.
— Знаеш ли името на тези хора? Как се наричат?
— Жреци на Панион. Идват, за да ни наложат вярата си. Нас не ни интересува. Ама те не чуват. А сега заплашват, че ще пратят на острова ни армия. За да покажем с какво нетърпение ги чакаме, им пратихме много дарове. Те решиха да приемат поканата ни за война като обида. Признаваме, че не ги разбираме, и ни омръзна да си говорим с тия панионци. Оттук насетне мечовете ще говорят от името на сегюле.
— Но лейди Енви ви впримчи с чаровете си.
Ток затаи дъх.
Сегюле отново сведе глава и не отвърна нищо.
— За щастие — продължи Туул със сухия си безстрастен глас, — сега сме тръгнали тъкмо към Панион Домин.
— Решението ви ни радва — изхриптя сегюле.
— Преди колко години си роден, Сену? — попита Т’лан Имасс.
— Преди четиринайсет, господарю Каменен меч. Аз съм единадесета степен Посветен.
На шишовете цвърчаха тлъсти парчета месо. Лейди Енви се появи от сумрака с антуража си. Беше облечена в дебела синя роба, провиснала до покритите с роса треви. Косата й бе прибрана на дълга
