Уискиджак сгърчи лице в кисела гримаса.
— Последния път, когато стоях на този хълм, трябваше да слушам как Бързака и Калам си довършват изреченията. Изглежда, нещата не са се променили толкова, колкото мислех. Самият капитан асцендент ли е?
— Почти — отрони магът. „Излишно е да казвам колко е тревожно това. Но още по-обезпокоително щеше да е, ако Паран… го искаше. Но пък кой знае що за амбиции се крият под тази упорстваща външност?“
— Какво мислите двамата за историята му с Хрътките и меча на Рейк?
— Обезпокоително — отвърна Малът.
— Меко казано — добави Бързия Бен. — Адски плашещо.
Уискиджак го изгледа навъсено.
— Защо?
— Драгнипур не е меч на Рейк — не той го е изковал. Колко знае за него кучият му син? Колко би трябвало да знае? И къде, в името на Гуглата, са се дянали ония Хрътки? Където и да са, Паран е свързан кръвно с едната от тях…
— И това го прави… непредсказуем — намеси се Малът.
— Какво има в края на коридора, за който спомена?
— Не знам.
— Аз също — добави със съжаление Бен. — Но мисля, че и ние трябва да подбутнем малко. Поне за да спасим Паран от самия него.
— И как предлагаш да го направим?
Магьосникът се ухили.
— То вече започна, командире. Като го свързахме със Силвърфокс. Тя го чете, както Татърсейл четеше Драконова колода, и щом очите й се спрат на лицето му, вижда все повече.
— Може да са само спомените на Татърсейл… как го разсъблича — подхвърли Малът.
— Много смешно — изсумтя Уискиджак. — Значи Силвърфокс бърка в душата му… няма гаранция, че ще споделя разкритията си с нас, нали?
— Ако се наложат личностите на Татърсейл и Найтчил…
— Магьосницата — добре, но Найтчил… — Уискиджак поклати глава.
— Гадна си беше — съгласи се Бързия Бен. — Мистерия някаква имаше там. Все пак беше малазанка…
— За която не знаем почти нищо — изръмжа командирът. — Далечна. Студена.
— Какъв й беше лабиринтът? — попита Малът.
— Рашан, доколкото мога да съдя — отвърна кисело Бързия Бен. — Мрак.
— Значи Силвърфокс може да извлече знание за това — каза лечителят.
— Може би инстинктивно, на късчета — от Найтчил не е останало много, доколкото схващам.
— Сигурен ли си в това? — попита Уискиджак.
— Не. — „За Найтчил в нищо не мога да съм сигурен. Мога само да предполагам. Имало е и други ледени като нея… много преди Малазанската империя. Първият век на Войните за Натилог. Освобождението на Каракаранг на Седемте града, преди девет столетия. Сетите и тяхното прогонване от Фенн, на Кюон Тали, преди близо две хиляди години. Една жена, магьосница, с името Найтчил, отново и отново. Ако е същата…“
Командирът се наведе от седлото и се изплю в тревата.
— Това не ми харесва.
Магьосникът и лечителят си замълчаха.
„Ще ми се да му кажа за Бърн… Но щом това не му харесва, как ли ще реагира на вестта за предстоящата гибел на света? Не, с това ще трябва да се оправиш сам, Бързак, и да си готов да скочиш, щом му дойде времето… Сакатият бог е обявил война на боговете, на лабиринтите, на всичко и всички. Страхотно, о, Паднали боже, но това значи, че ще трябва да ме надхитриш. Занимавай се с боговете и тъпите им игри, но скоро ще те накарам да ми пълзиш…“
Минутите течаха. Конете стояха неподвижно, само полюшваха опашки и помръдваха уши да отпъдят хапещите мухи.
— Паран ще го насочваме — заяви най-сетне Уискиджак. — Бързак, разбери каквото можеш за Найтчил — с всички възможни средства. Малът, обясни на Спиндъл за Паран — искам тримата да стоите толкова близо до капитана, че да му броите космите в носа. — Дръпна юздите и обърна коня си. — Частите на Даруджистан ще пристигнат в лагера на Бруд всеки момент. Да се връщаме.
Поеха в тръс надолу по склона. Мухите зад тях безцелно закръжиха над билото.
Уискиджак дръпна юздите пред шатрата на Дужек Едноръкия. Конят му се беше задъхал от дългата езда през лагера на Мостоваците, където бе оставил Бързия Бен и Малът, а после — и през огромния стан на Бруд. Смъкна се от седлото и примижа от болката, жегнала крака му.
Появи се знаменосецът Артантос.
— Дайте юздите, командире — каза младежът. — Животното трябва да се изтърка и…
— Не само то — измърмори Уискиджак. — Едноръкия вътре ли е?
— Да. Чака ви.
Уискиджак влезе вътре без повече приказки.
— Крайно време беше — изръмжа от нара си Дужек и се надигна с пъшкане. — Я налей пиво, там е, на масата. Намери си стол. Гладен ли си?
— Не.
— И аз. Да пием.
Уискиджак мълчаливо размести мебелите и напълни халбите. Тишината се проточи, докато изпият първите и командирът налее още по едно.
— Лунният къс — рече Дужек, след като отри уста с ръка и посегна отново за халбата. — Ако имаме късмет, ще го видим пак, но чак при Корал, ако не и по-късно. Аномандър Рейк се е съгласил да тръгне срещу този Панион Домин. Причини? Неизвестни. Може би просто му харесва боят.
Уискиджак се намръщи.
— При Пейл останах с впечатлението, че не си пада много по боя, Дужек.
— Само защото неговите Тайст Андий бяха заети на друго място. И толкова по-добре, иначе щеше да ни изпари.
— Може и да си прав. Като че ли трупаме ужасно много, само за да се справим с някаква жалка империйка на фанатици, Дужек. Знам, Домин замириса лошо още от самото начало и нещо се надига там. Но все пак…
— Мда. — Дужек помълча, после сви рамене. — Ще разберем, каквото ще разберем. Говори ли с Туист?
Уискиджак кимна.
— Съгласен е, че полетите му трябва да останат невидими — никакво снабдяване на силите ни по време на похода, доколкото е възможно. Пратил е съгледвачи да потърсят стратегическо място за укрепване близо до границата на Панион — скрито, но достатъчно близо за удар, като му дойде времето.
— Добре. А армията ни готова ли е да напусне Пейл?
— По-готова от всякога. Въпросът със снабдяването в движение остава открит.
— Това ще го решим, като дойдат пратениците от Даруджистан. Сега другото. Силвърфокс…
— Труден въпрос, Дужек. Това събиране на Т’лан Имасс е обезпокоително, особено след като твърди, че ще ни трябват тези немрящи воини, когато ударим Панион Домин. Върховен юмрук, почти нищо не знаем за противника си…
— Това ще се промени. Каза ли на Бързия Бен да установи контакт с онзи наемнически отряд в Капустан?
— Уредил е нещо. Ще видим дали ще захапят стръвта.
— Да се върнем на Силвърфокс, Уискиджак. Татърсейл беше стабилен съюзник — приятел…
— Тя е там, в онова дете. Двамата с Паран си… поговориха. — Помълча за миг, после въздъхна и заби
