плитка.
— Възхитителен аромат. Умирам от глад!
Ток засече небрежното обръщане на Турули и вдигащите се нагоре длани в метални ръкавици. Измъкването на двата меча от ножниците бе по-бързо от острото око на съгледвача, а също и вихрената атака, която последва. Бляскавата стомана удари в кремъка и замята искри. Туул беше изтласкан на пет- шест крачки назад от неспирните удари, заваляли върху заигралото му като мълния оръжие. Двамата воини се скриха в тъмното зад злокобния блясък на пламъците.
Вълчицата и кучето хукнаха натам.
— Това ще ме вбеси! — отсече лейди Енви.
На десетина крачки от тях лумнаха искри, но светлината не беше достатъчна, та Ток да различи нещо повече от смътното въртене на ръце и рамене. Погледна към Мок и Сену. Сену си клечеше до огъня и кротко въртеше шишовете. Най-старият с двете шарки стоеше неподвижно и гледаше дуела — макар че едва ли виждаше повече от Ток. „Сигурно не му и трябва…“
Още искри заваляха в нощта.
Лейди Енви потисна кикота си с шепа.
— Доколкото схващам, можете да виждате в тъмното, мадам — измърмори Ток.
— О, да. Дуелът е необикновен — никога не бях… не, по-сложно е. Стар спомен, утаил се, когато за първи път разбереш, че тези са сегюле. Аномандър Рейк веднъж кръстоса меч с двайсетина сегюле, един след друг. Посетил неканен острова им и не знаел нищо за тях. Приел човешка форма, направил си маска и тръгнал по главната улица на града. Нали си е нагъл по нрав, не проявил уважение към никой, който му се изпречвал на пътя…
Нов трясък и искри осветиха нощта, последвани от пъшкане. Мечовете отново се сблъскаха.
— Две камбани. Толкова продължило гостуването на Рейк на острова. Описа ми колко свирепо е минал този къс срок и отчаянието и умората, принудили го да се оттегли в лабиринта си, макар и само за да укроти разтуптяното си сърце.
— Черния меч — изхриптя студен глас.
Обърнаха се и видяха, че Мок ги гледа.
— Това беше преди столетия — каза лейди Енви.
— Споменът за достойните противници не заглъхва при сегюле, господарке.
— Рейк каза, че последният мечоносец, с когото се сразил, носел маска със седем символа.
Мок кимна и каза:
— Маската още го чака. Черния меч държи Седма позиция. Господарке, можете да му предадете да си я поиска.
Тя се усмихна.
— Може би скоро ще имаш възможност да му предадеш поканата лично.
— Това не е покана, господарке. Настояване е.
Смехът й бе сърдечен и мил.
— Скъпи мой, на този свят не съществува никой, когото Господарят на Мрака да не срещне, без да му трепне окото. Приеми го като предупреждение.
— Тогава мечовете ни ще се кръстосат, господарке. Той е Седма. Аз съм Трета.
Тя го изгледа, скръстила ръце.
— О, нима? Знаеш ли къде свършиха накрая душите на двайсетимата сегюле, след като той ги уби… включително и на Седмия? Оковани в меча Драгнипур, там свършиха. За вечни времена. Наистина ли държиш да отидеш при тях, Мок?
В тъмното оттатък огъня се чу силно изтупване, след което настъпи тишина.
— Сегюле, които умират, се провалят — отвърна Мок. — Ние не мислим за пораженците между нас.
— Това включва ли и брат ти? — кротко попита Ток.
Туул се беше появил, с кремъчния меч в лявата си ръка — а с дясната влачеше за яката тялото на Турули, с увиснала глава. Вълчицата и псето се тътреха зад него, подвили опашки.
— Да не си убил слугата ми, Т’лан Имасс? — попита лейди Енви.
— Не — отвърна Туул. — Счупена китка, счупени ребра, няколко удара по главата. Мисля, че ще се оправи. Рано или късно.
— Е, да, но това не ме устройва, боя се. Донеси го тук, моля те. При мен.
— Няма да бъде церен с магии — отсече Мок.
И тогава нервите на дамата не издържаха. От нея изригна яростна вълна, която помете Мок — отхвърли го във въздуха. Той тупна тежко на земята и блесналият гняв в очите й угасна.
— Слугите не могат да ми казват какво да правя! Напомням ти къде ти е мястото, Мок. Вярвам, че веднъж стига. — Насочи отново вниманието си към Турули. — Ще го изцеря, разбира се. В края на краищата — продължи с по-кротък тон, — както знае всяка изискана дама, трима слуги са абсолютният минимум. — И опря длан на гърдите на сегюле.
Турули изстена.
Ток се обърна към Туул и възкликна:
— Дъх на Гуглата, ти си го накълцал!
— Отдавна не бях срещал толкова достоен противник — отвърна Туул. — Още по-предизвикателното беше, че използвах тъпото на меча си.
Мок, който тъкмо се изправяше, се вцепени и изгледа немрящия воин.
„Проклет да съм, Туул, успя да сащисаш и Третия.“
— Никакви дуели повече тази нощ — заяви строго лейди Енви. — Следващия път няма да сдържам гнева си.
Мок изобщо не реагира.
Лейди Енви се надигна с въздишка.
— Турули е изцерен. Колко се уморих! Сену, миличък, извади чиниите и приборите. И червения илайн. Заслужили сме си една хубава, кротка вечеря, според мен. — И се усмихна мило на Ток. — Придружена от остроумна беседа, нали?
Този път беше негов ред да изстене.
Тримата конници спряха на върха на ниския хълм. Уискиджак обърна коня си към Пейл и се загледа в далечината, стиснал зъби.
Бързия Бен мълчеше; гледаше сивобрадия командир, стария си приятел, с най-пълно разбиране. „На този хълм дойдохме, за да приберем Хеърлок. Сред камарите празни доспехи — богове, още са там, гният в тревата — и магьосницата Татърсейл, последната останала жива от кадъра. Тъкмо бяхме изпълзели от срутилите се тунели, като бяхме оставили след себе си заровени стотици братя и сестри. Изгаряхме от гняв… изгаряхме от ясното съзнание, че сме предадени.“
„Тук… на този опустошен от магии хълм, бяхме готови да извършим убийство. Със студени, много студени ръце…“
Магьосникът погледна Малът. Очичките на лечителя се бяха присвили към Уискиджак и Бързия Бен разбра, че и той е съживил горчивите спомени.
„Не можем да заровим историята на живота си. Жълти нокти и костеливи пръсти изпълзяват от земята към нозете ни и ни държат здраво.“
— Накратко — изръмжа Уискиджак, вперил сивите си очи в пустото небе над града.
Малът се изкашля и попита:
— Кой да започне?
Командирът му кимна.
— Добре. Паран и неговото… страдание. Смъртната му плът е опетнена от кръв на асцендент… и места на асцендент… но както ще те увери Бързака, нито едно от двете не може да се прояви като болест. Не, тази кръв и тези места по-скоро са като тласъци по коридор.
— А той пълзи назад — добави Бързия Бен. — Опитва се да се измъкне. И колкото повече се опитва…
— Толкова по-зле му става — довърши Малът.
