поглед в халбата в ръцете си. — Нещата все още не са се развили, тъй че ще трябва да почакаме и да видим.
— Същество, което поглъща така родителката си…
— Да. Но пък кога Т’лан Имасс са проявявали и капка състрадание? Те са немрящи, бездушни и нека си го кажем открито, макар доскоро да ни бяха съюзници, са адски ужасни. Бяха се вързали на каишката на императора, но на никой друг. Воюването ни редом с тях в Седемте града изобщо не беше приятно преживяване — и двамата го знаем, Дужек.
— Ползата винаги върви ръка за ръка с неудобствата — промърмори Върховният юмрук. — Сега се връщат, само че този път на каишката на едно дете…
— Любопитно наблюдение, но разбирам какво имаш предвид — изсумтя Уискиджак. — Келанвед проявяваше… сдържаност с Т’лан Имасс, ако не броим оная бъркотия при Ейрън. Докато едно дете, родено от две опустошени души в лабиринта на Телланн и придобило такава власт…
— Колко деца познаваш, способни да проявят сдържаност? Благоразумието на Татърсейл трябва да излезе на преден план, и колкото се може по-скоро.
— Ще направим всичко, което можем, Дужек.
Старецът въздъхна и попита:
— Е, какво мислиш за новите ни съюзници?
— Изтеглянето на Пурпурната гвардия е загуба — каза Уискиджак. — Сбирщината съмнителни наемници и безделници означава падане на качеството. Извънредните на Мот са най-добрите от цялата тая сган, но това не означава много. Ривите и баргастите са достатъчно стабилни, а Тайст Андий нямат равни на себе си. Все пак Бруд има нужда от нас. Отчаяна.
— Може би повече, отколкото ние имаме нужда от него и силите му. В смисъл, при нормална война.
— Рейк и Лунният къс са същинските козове на Бруд. Върховен юмрук, след като и Т’лан Имасс се присъединят към нас, не виждам коя сила на този континент или на който и да било друг ще може да ни се противопостави. Боговете са ми свидетели, можем да анексираме половината континент…
— Така ли? — изсумтя кисело Дужек. — Тази мисъл я скатай много дълбоко, приятелю, скатай я толкова дълбоко, че никога повече да не види бял свят. Нас ни чака поход и целувка с меча с един Тиран — какво ще стане след това е тема, която трябва да поизчака. Засега и двамата стоим на ръба на пропаст…
— Да, така е. Каллор.
— Каллор.
— Ще се опита да убие детето.
— Няма. Ако се опита, Бруд ще се разправя с него. — Едноръкият се наведе с халбата и Уискиджак му я напълни. Юмрукът изгледа мълчаливо командира. — Каладън Бруд е истинският ашик в дупката тука, приятелю. Чел съм за времето, когато се е подвизавал при Ледерон, в Историите за Натилог. Дъх на Гуглата, лошо е да го дразни човек — дали си съюзник, или враг няма никакво значение за Бруд, когато се развихри гневът му. При Аномандър Рейк силата поне е хладна, сдържана. Не и при пълководеца обаче. Тоя негов чук… казват, че това било единственото нещо, което можело да събуди Бърн. Забуха ли го по земята достатъчно силно, и богинята ще отвори очи. И истината е, че ако Бруд нямаше сила да го направи, нямаше да го носи на гърба си.
Уискиджак помисли малко и рече:
— Трябва да се надяваме, че Бруд ще продължи да закриля детето.
— Каллор ще се помъчи да склони пълководеца на своя страна — заяви Дужек. — Но с аргументи, не с меч. Може да потърси и подкрепата на Рейк…
Командирът изгледа накриво Върховния юмрук.
— Каллор ти гостува.
— Да, и е убедителен, кучият му син. Дотолкова, че разсея враждебността си към теб — не е бил удрян физически от столетия, поне така казва. Каза също, че си го е заслужил.
— Какво великодушие — изръмжа Уискиджак. „Щом има политическа изгода.“ — Няма да стоя настрана при убийството на едно дете — хладно добави командирът. — Все едно каква сила или потенциал се крие в детето.
Дужек го погледна.
— В нарушение на заповедта ми, ако дам такава?
— Познаваме се от доста време, Дужек.
— Е, да. Упорит си.
— Когато е важно.
Мълчаха дълго. Накрая Върховният юмрук въздъхна.
— Май пак трябва да те понижа в сержант.
Уискиджак се засмя.
— Налей ми още една — изръмжа Дужек. — Чакаме пратеника от Даруджистан — трябва да си оправя настроението, като пристигне.
— А ако Каллор се окаже прав?
Очите на мхаби се присвиха.
— Тогава, пълководецо, ще трябва да му позволите да посече и мен, когато убие дъщеря ми.
Каладън Бруд я изгледа намръщено.
— Помня те, знаеш ли. Сред племената, когато воювахме на север. Млада, пламенна, красива. Като те гледам сега — като виждам какво ти е причинило това дете — ме заболява, жено.
— Моята болка е още по-голяма, уверявам ви, пълководецо, но въпреки това го приемам…
— Но дъщеря ти те убива — защо?
Мхаби хвърли поглед към Корлат. Тайст Андий ги гледаше смутена. В шатрата беше задушно, въздухът бе влажен и спарен. След миг очите на състарената жена се върнаха на Каладън Бруд.
— Силвърфокс е от Телланн, от Т’лан Имасс, пълководецо. Няма жизнена сила, която да й дадат. Родственици са й, но не могат да й предложат храна, защото са немрящи, докато новото им дете е от плът и кръв. Татърсейл също е мъртва. И Найтчил. Родството е по-важно, отколкото може би допускате. Животът на кръвните родственици е мрежата, която държи всички нас, от бебето до детето, после от детето — до възрастния. Без тези жизнени сили човек вехне и умира. Да си сам значи да линееш, пълководецо, и не само душевно, а и физически. Аз съм мрежата на детето си и съм само аз…
Бруд поклати глава.
— Думите ти не обясняват нейното… нетърпение, мхаби. Тя твърди, че ще властва над Т’лан Имасс. Твърди, че те са чули призивите й. Това на свой ред не означава ли, че немрящите армии вече са я приели?
— Пълководецо, вие сте убеден, че Силвърфокс се стреми да ускори израстването си, за да затвърди своята власт, когато се срещне с Т’лан Имасс? — намеси се Корлат. — Иначе немрящите армии ще отхвърлят зова на едно дете? Това ли е убеждението ви?
— Искам да разбера защо прави всичко това на майка си, Корлат — отвърна с досада Бруд.
— Може и да сте прав, пълководецо — рече мхаби. — Силата, която може да побере плътта и кръвта, винаги е ограничена. За същества като вас и Аномандър Рейк — ти също, Корлат… вие разполагате със столетия живот, опитът от който ви помага да удържите онова, което притежавате. Силвърфокс не разполага с толкова, или по-скоро спомените й казват, че има този опит, но детското й тяло ги отхвърля. Очаква я огромна мощ и за да може да я овладее, тя трябва да стане зряла жена, а и тогава…
— Възвисяването се ражда от опита — каза Корлат. — Интересен възглед, мхаби.
— А опитът… калява.
— От това значи идва страхът на Каллор — избоботи Бруд и се надигна от стола с тежка въздишка. — Незакалената сила.
— Може би — рече тихо Корлат — самият Каллор е причината за нетърпението на детето. И то бърза да стане жена, за да облекчи страховете му.
— Съмнявам се, че той ще оцени иронията — промърмори пълководецът. — Да ги облекчи, казваш? Като помисли човек, по-вероятно е тя да знае, че рано или късно ще й се наложи да се защити от него…
— Между тях е надвиснала тайна — промълви Корлат.
