„Освен ако не реши обратното. И тогава ще ни налети. Да видим на какво е способна тази твар.“
— Ние ще наложим темпа. Пиконосци: удряте го ниско и оставяте пиките в него. Объркайте крачките му, ако може. Стрелци, мерете се в очите и шията. И в гърлото, ако ви се отвори възможност. След като пуснете стрелите — подминавате го кой както може и вадите мечовете. Торун и Фаракалаян — Итковиан извади дългия си меч, — вие с мен. Така. На петдесет — в галоп. Ако звярът реагира — веднага.
Крилата поеха напред по ниския склон, със снишени пики.
Съществото продължаваше да ги гледа, без да помръдва. Когато разстоянието помежду им намаля до сто крачки, бавно надигна мечовете си и сниши глава така, че конниците видяха ръбестите му рамене зад нещото, което приличаше на шлем.
На седемдесет крачки чудовището се извърна към тях, разперило двата меча като ветрило, и замаха с опашка.
Стрелците на върховете на крилата се изправиха на стремената, изпънаха късите си здрави лъкове, задържаха ги за миг и пуснаха.
Стрелите изсвистяха към главата на звяра. Назъбените остриета се забиха в очните кухини. Безразлично към забилите се дълбоко в черепа му стрели, чудовището пристъпи напред.
Петдесет крачки. Лъковете звъннаха отново. Стрелите щръкнаха от двете страни на шията. Стрелците свърнаха встрани. Конете на пиконосците изпънаха вратове и атаката започна.
„Уж заслепено, но не е сляпо. Не виждам кръв. Финир, що за демон е това? Да дам команда за оттегляне…“
Съществото се понесе напред с невероятна скорост. Изведнъж се озова между Сивите мечове. Пиките го пронизаха от всички страни, после засвяткаха огромните мечове. Писъци. Потоци кръв. Итковиан видя как задницата на един от конете се срина пред него, видя как десният крак на конника, още в стремето, отхвърча. Гледаше неразбиращо как конската задница се изви настрани и заподритва — предната половина на коня вече я нямаше. Отсечен гръбнак, извити щръкнали ребра, изсипаха се черва, швирна кръв.
Конят му скочи високо, за да не се блъсне в половината труп.
Огромните челюсти на съществото с набучените в тях стрели зейнаха срещу Щит-наковалня и червен порой плисна в лицето му. Той се наведе наляво, като едва избегна дългите кървави нокти, и в движение замахна отдолу с дългия меч. Острието изтрещя в металната броня.
Нещо закачи коня отзад и животното изцвили от болка. Стъпи на предните си крака, изцвили отново и залитна напред, после задницата му рухна зад Итковиан. Разбрал, че нещо с това отчаяно залитане ужасно не е наред, той извади късия нож, наведе се напред и с един замах преряза вратната жила на коня. Изхлузи крака си от стремената и рязко се наклони наляво, като в същото време изви главата на животното надясно.
Рухнаха на земята и той се претърколи настрани.
Надигна се, приведен за скок, хвърли поглед към коня и видя как подритва безпомощно. Двата задни крака свършваха малко над глезените. И двете копита бяха отсечени. След миг животното издъхна и се смири.
Чудовището — около него се търкаляха тела на коне и войници — бавно се обръщаше към него. Кръв и жълта каша бе зацапала дългите му сбръчкани ръце. По ноктите бяха полепнали кичури кафява женска коса, сплъстена от кръв.
И тогава Итковиан видя ласата. Висяха хлабави, едното около врата на създанието, другото — високо около десния крак.
Демонът пристъпи бавно към Щит-наковалня и земята изтътна. Итковиан надигна дългия меч.
Щом чудовището надигна грамадното си трипръсто стъпало за нова крачка, двете въжета изведнъж се изпънаха, това около врата — наляво, другото — надясно. Съществото бе изхвърлено нагоре от резките, съвършено разчетени дръпвания. Кракът се отпра от бедрото със сух, късащ тъпанчетата звук, в същия миг главата се откъсна от врата със същото болезнено пращене.
Торсът и главата се затъркаляха по земята с разтърсващ костите грохот.
И всичко замря. Звярът бе мъртъв.
Разтреперан, Итковиан бавно се надигна.
Торун беше взел със себе си трима от войниците. Фаракалаян — също. Въжетата, вързани за роговете на седлата, със силата на четиримата войници от всяка страна бяха постигнали онова, което оръжията не можеха.
Двамата стрелци спряха пред Щит-наковалня. Единият му подаде ръка.
— Бързо, сър.
Итковиан стисна китката му и се метна зад него. И видя какво идва към тях.
Още четири демона, на четиристотин крачки — и се приближаваха със скоростта на канари, затъркаляли се по планински склон.
— Не можем да им избягаме.
— Да, сър.
— Тогава се пръскайте — извика Итковиан.
Ездачът срита коня в галоп.
— Да, сър. Ние с вас сме най-бавните — Торун и Фаракалаян ще ги пресрещнат… за да спечелим време…
Конят под тях внезапно свърна встрани. Итковиан се оказа неподготвен и се прекатури от седлото. Стовари се на коравата камениста земя и въздухът изригна от дробовете му, претърколи се зашеметен и се спря в два крака, твърди като желязо.
Примига задъхан и зяпна срещу някакво тромаво, облечено в гнили кожи тяло на мъртвец. Тъмнокафявото сбръчкано лице под рогатия шлем се наведе и двете тъмни очни кухини го изгледаха.
„Богове, какъв ден!“
— Войниците ви идат — изхриптя привидението на речта на Илайн. — Тази битка… приключи за вас.
Стрелецът сипеше ругатни и продължаваше да се мъчи да укроти подплашения си кон. Когато се обърна, изсъска от изненада.
Щит-наковалня изгледа намръщен немрящото създание.
— Тъй ли?
— Срещу немрящи — изхриптя трупът — се вдига подобаващо воинство.
До ушите му стигнаха шумове на далечна битка — без крясъци, само грохот на оръжия, неспирен и усилващ се. Итковиан простена и се превъртя на хълбок. Главата го болеше, гадеше му се. Стисна зъби и се надигна да седне.
— Десет оцелели — каза съществото над него. — Добре се справихте… като за смъртни.
Итковиан се загледа към низината. Цяла армия от трупове, също като този до него, бе обкръжила демоните — само два от тях все още се държаха на крака. Битката, която се вихреше около тези две същества, представляваше ужасна гледка. Късове на немрящи воини хвърчаха във всички посоки, но те не спираха да настъпват, грамадните кремъчни мечове свистяха и кълцаха демоните. След десетина мига боят секна.
Щит-наковалня прецени, че са унищожени поне шейсетима облечени в кожа воини. Другите продължаваха да кълцат падналите чудовища, замахваха с мечовете все по-ниско и късовете ставаха все по-малки. По планинските склонове се завихри прах — още и още немрящи воини, вдигнали каменните си оръжия. Армия, замряла под слънцето.
— Не знаехме, че К’Чаин Че’Малле са се върнали на тази земя — Рече облеченият в кожа труп.
Оцелелите бойци на Итковиан се приближиха, вцепенени и смълчани от гледката на обкръжилите ги отвсякъде привидения.
— Кои сте вие? — глухо попита Итковиан.
— Аз съм Хвърлячът на кости Пран Чоул, от Крон Т’лан Имасс. Призовани бяхме за сбор. И както изглежда — за бран. Смъртни, мисля, че имате нужда от нас.
Щит-наковалня огледа десетимата си оцелели бойци. Новобранката беше сред тях, но не и двамата й телохранители. „Двайсет. Войници и коне. Двайсет… ги няма.“ Погледът му обходи лицата им едно по едно и той кимна.
