ли ще е голям, предполагам. След като остави Сену и Турули. Туул в края на краищата ги надви и двамата. Все пак какво се е оказало толкова важно, че да наруши правилото си слугите да са най-малко трима?“
Някъде преди половин камбана време Туул бе изчезнал сред прашен вихър на поредния си лов. Двамата останали сегюле не бяха никак сговорчиви — явно нямаха охота да завържат разговор с някакъв си малазанец без ранг. Стояха настрана. „Залеза ли гледат? Отдъхват ли си така? Вдървили са се, сякаш са глътнали бастун.“
Замисли се какво ли става далече на север. Дужек бе решил да тръгне в поход срещу Панион Домин. Нова война, срещу непознат противник. Воинството на Едноръкия беше семейството на Ток. Онова, което можеше да мине за „семейство“ за дете, родено в армията. Единственият му познат свят, в края на краищата. Що за война им предстоеше? Бързи, помитащи огромни пространства щурмове, или бавно пълзене през отбранявани лесове и каменисти планински склонове, и дълги обсади? Едва потискаше нетърпението си, онзи прилив, който се надигаше в него ден след ден в тази безбродна равнина, надигаше се и заплашваше да разбие преградите, които той бе вдигнал в ума си.
„Проклет да си, Хеърлок, че ме отпрати толкова далече. Добре, значи онзи лабиринт е бил пълен хаос — както и онази дървена кукла, която ме вкара в него. Но защо ме изхвърли при Морн? И къде се дянаха всички онези месеци?“ Беше престанал да вярва в случайността и рухването на тази вяра го бе оставило на песъчлива почва. „При Морн и разкъсания му лабиринт… при Морн, където в черната пръст лежи ренегат Т’лан Имасс и чака — не мен, както каза, а точно лейди Енви. И не кой да е ренегат Т’лан Имасс. А точно този, който вече бях срещнал. Единственият, когото бях срещал. А и самата лейди Енви, с проклетите й слуги сегюле и нейните четирикраки спътници… ох, не отивай там, Ток…“
„Все едно. Вече пътуваме заедно. На север, където всички искаме да идем. Какъв късмет. Какво щастливо съвпадение.“
Не му харесваше никак мисълта, че го използват, че е манипулиран. Беше видял какво бе струвало това на приятеля му капитан Паран. „Паран е по-корав от мен — разбрах го от самото начало. Пое ударите, примигна и продължи напред. Има някаква скрита броня, нещо вътре, което го пази от лудостта.“
„Но не и аз, уви. Не, щом загрубеят нещата, свивам се на кълбо и хленча.“
Погледна към двамата сегюле. Като че ли изпитваха неохота да си говорят и помежду си, също както с всеки друг. „Силни, мълчаливи типове. Мразя ги. Преди не ги мразех. Сега — да.“
„И какво сега? Сам и заникъде, само с един изчезнал вълк за компания.“ Погледът му отново се върна на Баалджаг.
— А твоето семейство къде е, зверченце? — промълви той тихо и се взря в меките кафяви очи на ая.
Отговорът избухна изведнъж сред вихър от цветове, точно зад очната дупка на изваденото му око. Ближните, нападащи три миришещи на мускус бивола, ловци и жертви, затънали дълбоко в кал, завинаги заклещени в тинестата яма, обречени да умрат там. Виждаше се от ниско, малко извън ямата, и образът кръжеше, кръжеше, кръжеше. Скръбно скимтене изпълни ума на Ток. Отчаяна, безответна обич. Паника, изпълнила хладния въздух.
Смутът на едно кутре.
Бяга. Гази през тинести локви и пясъчни брегове, през загиващо море.
Глад.
А сетне… пред малката вълчица се е изправила самотна фигура, загърната в грубо тъкана черна вълна. Ръката й — увита в кожени ремъци чак до пръстите — се пресяга. Топлина. Доброта. Състрадание. Само едно леко докосване по челото на малкото същество. Докосване, осъзна Ток, на Древен бог. И глас: „Вече си последната. Съвсем последната, а ще потрябваш. След време“.
„Затова, обещавам ти: ще ти доведа… изгубен дух. Изтръгнат от плътта му. Като за теб, разбира се. Затова ще го търся дълго. Търпение, мъничето ми… а междувременно, давам ти този дар…“
Вълчето склопи очи, потъна в сън… и вече не беше само. Тичаше през необятни тундри и ближните му бяха спътници. Цяла вечност обични сънища, наситени с радост, дар, вгорчен само от часовете на будността, будност с години, векове и хилядолетия… сама.
„Баалджаг, непобедимата в сънния свят на ай, майката — властница на безчет чеда в земя, където времето не съществува. Обилие от плячка и никога глад. Изправени фигури далече зад хоризонта, никога близо. Родственици, прекосяващи пътя им понякога. Обичният пристан на необятния лес, белите бендал, ай’тог с тяхната жълта козина далече на юг… имена, чийто смисъл се е затаил в безсмъртния ум на Баалджаг… вечният шепот на тръгналите с Т’лан Имасс, там, тогава, във времето на Призива. Цяла още една раса безсмъртни…“
Будни, самотните очи на Баалджаг бяха видели от света повече, отколкото човек можеше да си въобрази. Най-сетне отнякъде бе дошла и другата душа, сляла се беше с нейната и с времето се бяха превърнали в едно. С още един пласт самота и болка. Звярът вече търсеше… нещо. Нещо което да… утоли.
„Какво искаш от мен, вълчице? Не, не от мен — не го искаш от мен, нали? Искаш го от спътника ми, немрящия воин, Онос Т’уулан. Него си чакала ти, докато си била с лейди Енви. А Гарат? Да, още една загадка… за друг път.“
Връзката се прекъсна, Ток примигна и главата му се люшна назад. Баалджаг спеше до него. Зашеметен и разтреперан, той се загледа в сумрака.
Туул стоеше на десетина крачки от него, с два заека, преметнати през рамо.
„О, Беру да не дава дано. Видя ли? Колко е мек отвътре. Твърде мек за този свят, затрупан с истории, с техните безкрайни трагедии.“
— Какво? — изхриптя с пресъхнало гърло Ток. — Какво иска от теб тази вълчица, Т’лан Имасс?
Воинът килна глава.
— Край на самотата си, смъртни.
— А ти… отвърна ли й?
Туул пусна убитите зайци на земята. Когато проговори, скръбта в гласа му стъписа младия съгледвач.
— Нищо не мога да направя за нея.
Нямаше го студения и безжизнен тон и за първи път Ток долови онова, което се таеше зад мъртвешката външност.
— Никога досега не си говорил с такава болка, Туул. Не допусках, че…
— Не си чул добре — отвърна Т’лан Имасс отново студено и безчувствено. — Сложи ли перата на стрелите си, Ток-младши?
— Да. Точно както ми каза. Готови са, дванайсетте най-грозни стрели, които съм имал удоволствието да притежавам. Благодаря ти, Туул. Може да прозвучи нагло, но съм горд, че ги имам.
Туул сви рамене.
— Ще ти послужат добре.
— Дано да си прав. — Надигна се с пъшкане. — Е, аз ще се заема с храната.
— Това е работа за Сену.
Ток го изгледа намръщено.
— И ти ли сега? Те са сегюле, Туул, не са слуги. Докато я няма лейди Енви, ще се отнасям с тях като с добри спътници и компанията им ще ми прави чест. — Хвърли поглед към двамата зяпнали го воини. — Нищо, че не искат да говорят с мен.
Взе двата заека от Т’лан Имасс, наведе се до огъня и започна да дере първия.
— Кажи ми, Туул, като ходиш там, на лов… някакви следи от други пътници? Съвсем сами ли сме в тази равнина?
— Следи от търговци или от други човеци не съм виждал, Ток-младши. Стада бедерини, антилопи, вълци, койоти, лисици, зайци и понякога — прерийна мечка. Хищни птици и лешояди. Разни змии, гущери…
— Цяла менажерия — измърмори Ток. — Защо тогава като оглеждам хоризонтите не виждам нищо, Туул? Нищо. Нито зверове, нито птици.
— Равнината е огромна — отвърна Туул. — Освен това все още съм обкръжен от утайката на лабиринта Телланн — макар че това засега гасне. Някой е извлякъл от жизнената ми сила, почти до изнемога. Но за
