— Да, Пран Чоул. Имаме.
Лицето на младата жена беше пребледняло като пергамент. Тя седеше на земята и гледаше със замъглени очи, оплискана с кръвта на единия или на двамата войници, дали живота си, за да я защитят.
Итковиан стоеше до нея смълчан. Подозираше, че жестокостта на битката е съкрушила младата капънска новобранка. Службата в реални условия трябваше да закали, не да съкруши. Недооценяването на врага бе превърнало бъдещето на младата жена в свят от пепелища. Внезапната гибел на двамата щеше да я терзае цял живот. А той нямаше какво да направи или да каже, за да облекчи болката й.
— Щит-наковалня.
Той я погледна отгоре, удивен, че сама проговаря, и изненадан от твърдия й тон.
— Новобранец?
Тя се оглеждаше, присвила очи, взираше се в легионите немрящи воини, изправени в нестройни редици навсякъде около тях.
— Те са хиляди.
„Призрачни фигури, вдигнали се и застанали над жилавата трева, ред след ред. Сякаш самата земя ги е изхвърлила от плътта си.“
— Да. Поне десет хиляди, според мен. Т’лан Имасс. До нас са стигали приказки за тези воини — „Приказки, на които ми беше трудно да повярвам“, — но това е първата ни среща. И доста навременна при това.
— Сега връщаме ли се в Капустан?
Итковиан поклати глава.
— Не всички. И не веднага. Из тази равнина има още от тези К’Чаин Че’Малле. Пран Чоул — невъоръженият, изглежда, е нещо като висш жрец или шаман — предложи обща акция и аз я одобрих. Ще поведа осем души на запад.
— Стръв.
Той я изгледа.
— Точно така. Т’лан Имасс се придвижват невидими и ще ни обкръжават непрекъснато. Ако останат видими в това преследване, К’Чаин Че’Малле вероятно ще ги избягват, поне докато не се съберат достатъчно много, за да могат да се опълчат на цялата армия. По-добре да се избиват по двама — по трима. Новобранец, назначавам ви един придружител със задачата незабавно да се върнете в Капустан. На всяка цена трябва да се докладва на Смъртния меч. Невидимо ще ви придружи избрано отделение на Т’лан Имасс. Емисари. Увериха ме, че оттук до града няма други К’Чаин Че’Малле.
Тя се надигна бавно.
— Сър, един вестоносец ще свърши същата работа. Връщате ме в Капустан, за да ме пощадите… от какво? От гледката как тези Т’лан Имасс посичат на късове К’Чаин Че’Малле? Щит-наковалня, във вашето решение няма нито милост, нито състрадание.
— Изглежда — отвърна Итковиан, загледан в безчетната армия около тях, — че не сме ви загубили, в края на краищата. Глиганът на лятото мрази сляпото подчинение. Ще останете с нас.
— Благодаря ви, Щит-наковалня.
— Новобранец, вярвам, че не се заблуждавате, че гледката с избиването на К’Чаин Че’Малле ще усмири плача в сърцето ви. Войниците имат броня за плътта и костите, но трябва сами да изковат броня за душите си. Брънка по брънка.
Тя огледа петната кръв по униформата си.
— Вече започнах.
Итковиан дълго помълча.
— Капънците са глупави хора — да не дават свобода на жените си. Истината за това е пред мен.
Момичето сви рамене.
— Не съм единствена.
— Погрижете се за коня си, войник. И предайте на Сидлис да дойде при мен.
— Слушам, сър.
Младата жена отиде при оцелелите войници от двете крила, които оправяха сбруите на конете, каза няколко думи на Сидлис и тя кимна и се приближи.
В същото време Пран Чоул пристъпи напред.
— Итковиан, избрахме своите. Пратениците на Крон са събрани и очакват вестоносеца ви.
— Разбрано.
— Към Капустан ли, сър? — попита Сидлис.
— С невидим ескорт. Докладвайте пряко на Смъртния меч и на дестраянта. Насаме. Пратениците на Т’лан Имасс ще говорят със Сивите мечове и с никой друг, поне засега.
— Слушам, сър.
— Смъртни — обърна се с глух глас към тях Пран Чоул, — Крон ми заповяда да ви съобщя някои подробности. Тези К’Чаин Че’Малле са някогашните Ловци на К’елл. Избрани чеда на една матриарха, родени за битки. Но те са немрящи и онова, което ги държи под своята власт, крие добре самоличността си — някъде на юг е според нас. Ловците на К’елл са излезли от гробници, разположени в Мястото на разлома, наречено Морн. Не знаем дали картите на този район знаят мястото с тези древни имена…
— Морн. — Итковиан кимна. — Южно от равнината Ламатат, на западното крайбрежие и точно на север от острова, обитаван от сегюле. Нашият отряд е от Елингарт, който граничи с равнината Ламатат на изток. Макар да се знае, че никой не е навестявал Морн, името е било преписвано от най-старите карти и така се е съхранило. По общи схващания там не съществува нищо. Съвсем нищо.
Гадателят на кости сви рамене.
— Предполагам, че гробните могили са се изравнили от времето. Много време е изтекло, откакто за последен път посетихме Разлома. Напълно е възможно Ловците на К’елл да са под командата на своята матриарха, защото според нас тя най-сетне е успяла да се измъкне на свобода от своя затвор. В такъв случай това е вашият враг.
Намръщен, Щит-наковалня поклати глава.
— Заплахата от юг идва от една империя, наречена Панион Домин, управлявана от Пророка — смъртен човек. Донесенията за тези К’Чаин Че’Малле са отскорошни, докато експанзията на Панион Домин продължава вече от няколко години. — Вдиша, за да продължи, но се смълча, разбрал, че над десет хиляди сбръчкани немрящи лица са се извърнали към него. Устата му изведнъж стана суха като пергамент, сърцето му заблъска в гърдите.
— Итковиан — изхриптя Пран Чоул. — Панион. Тази дума има ли някакво специално значение за местните?
Щит-наковалня не намери сили да отвори уста и само поклати глава.
— Панион — промълви Гадателят на кости. — Джагътска дума. Джагътско име.
Следобедът отмина, а Ток-младши седеше край огъня, вторачил здравото си око в грамадната заспала до него вълчица. Муцуната на Баалджаг — „Как я беше нарекъл Туул? Ай“ — беше по-дълга и по-тясна от муцуните на горските вълци, които бе виждал в Леса на Черното псе, на стотици левги на север. А в раменете звярът беше с две, че и с три педи по-широк от онези страховити северни вълчища. Полегато чело, малки уши и кучешки зъби, големи като на лъв или прерийна мечка. Въпреки масивните мускули стегнатото тяло на звяра предполагаше висока скорост и издръжливост. Баалджаг изглеждаше способна както за бърза атака, така и за дълга гонитба.
Вълчицата отвори едното си око и го погледна.
— Уж трябваше да те няма — промърмори Ток. — Видът ви е изчезнал от земята преди сто хиляди години. Какво търсиш тук?
Аят беше единственият спътник на съгледвача в момента. Лейди Енви беше решила да се отбие през лабиринта си до Калоуз, на сто и петдесет левги оттук, за да си допълнела провизиите. „Какви провизии? Благовония за банята й?“ Обяснението не го беше убедило, но дори подозрителният му нрав не можеше да му подскаже какви са истинските причини. Беше взела със себе си псето, Гарат, както и Мок. „Рискът едва
