това не питай. Все пак силите ми на Телланн отчайват смъртните зверове. Гледат да ме избягват, когато може. Следи ни обаче една глутница ай’тог — вълците с жълтата козина. Но засега се боят. Любопитството може обаче да надделее с времето.
Погледът на Ток се върна на Баалджаг.
— Древни спомени.
— Спомени от лед. — Кухите очи на Т’лан Имасс се бяха приковали в малазанеца. — От тези и от предишните ти думи разбирам, че е станало нещо — свързване на души — между тебе и ая. Как?
— За свързване на души нищо не знам — отвърна Ток, загледан в спящата вълчица. — Получих… видения. Споделихме си спомени, мисля. Как ли? Не знам. В тях имаше чувства, Туул, толкова чувства, че могат да те отчаят. — И продължи да дере заека.
— Всеки дар наранява.
— Сигурно. Започвам да подозирам колко вярна е онази легенда — изгуби си едно око, за да получиш дарбата на истинското зрение.
— Как изгуби окото си, Ток-младши?
— Изсвистя едно парче от Лунния къс — беше гибелен дъжд, ужасна битка.
— Камък.
Ток кимна.
— Камък.
Спря и вдигна очи.
— Обелиск — каза Туул. — В древната Колода на крепостите се наричаше Менхир. Докоснат си от камък, смъртни — Чен’ре ейрал лич’файъл — тук, на челото. Давам ти ново име. Ейрал Файъл.
— Не помня да съм те молил за ново име, Туул.
— Имената не се искат, смъртни. Имената се печелят.
— Хм. Също като Подпалвачите на мостове.
— Древна традиция, Ейрал Файъл.
„Дъх на Гуглата!“
— Добре! Само че не разбирам с какво толкова съм го спечелил…
— Хвърлиха те в Лабиринт на Хаоса, смъртни. Ти оцеля — само по себе си това е невероятно събитие — и преодоля бавни въртопи към Разлома. След това порталът на Морн трябваше да те погълне, но вместо това те изхвърли. Камък е отнел едно от очите ти. А аят тук избра точно теб, за да ти сподели душата си. Баалджаг е видяла в теб рядка ценност, Ейрал Файъл…
— Не искам никакви нови имена! Дъх на Гуглата! — Беше се изпотил под очуканата прашна ризница. Търсеше отчаяно начин да се измъкне от темата, да отклони разговора от себе си. — Добре де, а твоето име какво е? От какво идва?
— „Онос“ означава мъж без клан. Тоест „счупен“. „Уул“ е „пукнатини“, а „лан“ е „кремък“, и в съчетание се получава „Т’уулан“ — „трошлив кремък“.
Ток го зяпна.
— Трошлив? Кремък?!
— Преносно е.
— Да де, ясно.
— От една жила се изчукват различни остриета, всяко — за различна работа. Ако в ядрото на жилата има пукнатини или бучки кристал, оформянето на остриетата е непредвидимо. Всеки удар до ядрото откъртва безполезни късове: тук се откърти крайче, там — по-голямо парче. Безполезни. Така беше със семейството, в което бях роден. Лошо откъртени, лошо разцепени — до един.
— Туул, не виждам никакъв недостатък у тебе.
— В чистия кремък кристалите са свързани. Всички са с лице в една и съща посока. Има единство и цел. Ръката, която оформя такъв кремък, може да удря уверено. Бях от клана Тарад. Надеждата на Тарад в мен беше излъгана. Кланът Тарад вече не съществува. Когато дойде Сборът, Логрос бе избран да властва над клановете от Първата империя. Очакваше, че сестра ми, Гадателка на кости, ще стане една от слугите му. Тя се опълчи на ритуала и така мощта на Логрос Т’лан Имасс отслабна. Първата империя падна. Двамата ми братя, Т’бер Тендара и Хан’ит Иат, поведоха ловци на север и не се върнаха. Те също се провалиха. Аз бях избран за Първи меч, но и аз изоставих Логрос Т’лан Имасс. Скитам се сам, Ейрал Файъл, с което извършвам най-голямото престъпление за моя народ.
— Чакай малко — възропта Ток. — Нали каза, че си тръгнал за Втория сбор… ти се връщаш при народа си…
Немрящият воин замълча. Погледът му бавно се извърна на север.
Баалджаг се надигна, пристъпи кротко и застана до Туул. Смълчана и неподвижна, загледана в същата посока.
Внезапен студ прониза душата на Ток-младши. „Дъх на Гуглата, накъде сме тръгнали?“ Обърна се за миг към Сену и Турули. Двамата сегюле като че ли го гледаха.
— Огладняхте май. Виждам, едва се сдържате. Ако искате, мога да…
Ярост.
Студена и гибелна.
Нечовешка.
Изведнъж Ток се озова другаде, виждаше през очите на някакъв звяр — но не на ая, този път — не. И образите не бяха отколешни, а сегашни; зад тях се сипеше водопад от спомени. Само след миг всичките му сетива бяха погълнати, самоличността му бе пометена от пороя на мислите на другото същество.
„Толкова отдавна беше. Когато животът намери форма… с думи, с разум.“
„И вече е късно.“
Мускулите потръпваха, кръв капеше през сплъстената му козина. Много кръв. Просмукваше се в земята под плътта му, цапаше тревите, докато съществото пълзеше нагоре по склона на хълма.
„Пълзя. Назад към дома. За да се озова вече при самия край. И спомените са се събудили…“
Последните дни — вече толкова отдавна — бяха минали в хаос. Ритуалът се беше разнищил — неочакван, непредсказуем. Лудост беше обзела соултейкън. Лудост бе разкъсала най-могъщия от неговия род, раздробила го беше и кипналата яростна сила, жадна за кръв, беше родила д’айвърс. Империята се разпадаше на късове.
Но това бе отдавна, толкова отдавна.
„Аз съм Трийч — едно от многото имена. Трейк, Тигъра на лятото, Ноктите на войната. Безмълвния ловец. Бях там в самия край, един от малкото оцелели, след като Т’лан Имасс бяха свършили с нас. Жестоко, милостиво клане. Нямаха избор — вече го разбирам, — макар че тогава никой от нас не бе готов да прости. Не и тогава. Твърде пресни бяха раните.“
„Богове, раздрахме на късове цял лабиринт на онзи далечен континент. Превърнахме земите на изток в разтопен камък, който изстина и се получи нещо, което спира магията. Т’лан Имасс пожертваха хиляди, за да изрежат рака, в който се бяхме превърнали. Беше краят, краят на онзи обет, краят на бляскавата слава. Краят на Първата империя. Кощунство, да посегнем на име, което по право принадлежеше на Т’лан Имасс…“
„Бягахме. Шепата оцелели. Риландарас, стари приятелю… отпадахме, след всеки сблъсък, отново и отново, на друг континент. Той бе стигнал най-далече — намерил бе начин да овладее даровете — соултейкън и д’айвърс. Белия чакал. Ай’тог. Анкор. И другият ми спътник, Мессремб — той къде отиде? Душа, извратена от лудостта, а толкова вярна, винаги вярна…“
„Възвисяването. Главоломното пристигане. Първите герои. Тъмни, свирепи.“
„Помня безбрежния простор на тревите под онова смрачено небе. Вълк, единственото му око — като петно кръв на лунната светлина, на някакъв далечен хребет. Този толкова странен спомен, остър като нокти, как се върна при мен сега. Защо?“
„Газех по тази земя хиляди години, затъвах дълбоко в тялото на звяра, глъхнеха спомените човешки, гаснеха, топяха се. И все пак… този образ на вълка, който пробуди всичко в мен…“
„Аз съм Трийч. Спомените се връщат като неудържим порой, и изстива тялото. Изстива.“
Беше следил дни наред загадъчните зверове, теглен от неудържимо любопитство. Непозната миризма,
