— Какво видя, Ейрал Файъл? Докъде стигна?
Малазанецът се изправи уморено.
— Беру да не дава дано, колко съм огладнял. Толкова съм гладен, че цяла антилопа мога да изям сурова. — Замълча и си пое дъх. — Какво видях ли? Видях смъртта на Трийч, Т’лан Имасс. Трейк, както го наричате тук, Тигъра на лятото. Къде ли? На север оттук. Недалече. И не ме питай защо.
Туул дълго помълча, после кимна леко.
— Чен’ре ейрал лич’файъл. Менхирът, ядрото на паметта. — И отново рязко се обърна. Баалджаг се беше изправила, козината й беше настръхнала.
Пантерата, за която Ток бе разбрал, че идва, най-сетне се появи. Беше огромна, очите й бяха почти на равнището на неговите, синкавочерната й кожа беше гладка и лъскава. От нея като дъх се сипеше люта миризма. Съществото започна да се преобразява, колебливо като в мъгла, сви се в себе си и потъна в тъмното. И после пред тях вече стоеше дребна жена, приковала поглед в Туул.
— Здравей, братко.
Т’лан Имасс бавно кимна.
— Здравей, сестро.
— Не си се състарил много.
Баалджаг се дръпна боязливо назад.
— Ти си.
Усмивката придаде прелест на строгото й лице.
— Колко си мил, Онос. Виждам, че си имаш смъртна ай за спътник.
— Смъртна колкото теб, Килава Онасс.
— Нима? И боязлива към расата ни, разбира се. Все пак възхитително зверче. — Тя протегна ръка и Баалджаг пристъпи колебливо.
— Имасс — промълви тя. — Да, но от плът и кръв. Като теб. Помниш ли?
Огромната вълчица наведе муцуна, заситни към Килава и се отърка в нея. Жената притисна лицето си в шията й, вдиша дълбоко и въздъхна.
— Не очаквах такъв дар.
— Много повече от дар — каза Ток-младши.
Душата му се сви, когато го погледна. Суровата чувственост на очите й бе така чиста и естествена, че той мигом разбра, че е колкото за него, толкова и за всички и всичко, към което ги извърне. „Имасс, каквито са били някога, преди Ритуала. Каквито са щели да си останат, ако са отказали дара на силата, като нея.“ След миг, очите й се присвиха.
Ток кимна.
— Видях те — каза тя. — Гледаше през очите на Трийч.
— И двете ли?
Тя се усмихна.
— Не. Само едното. Онова, което вече го нямаш, смъртни. Бих искала да знам какво е замислил Древният бог… за нас.
Ток поклати глава.
— Не знам. Уви, не помня дори дали съм се срещал в него. И шепот не е останал в ухото ми.
— Братко Онос, кой е този смъртен?
— Нарекох го Ейрал Файъл, сестро.
— И си му дал каменни оръжия.
— Да. Неволно.
— Като те знам, сигурно…
— Не служа на никой бог — изръмжа Туул.
Очите й светнаха.
— А да не би аз да служа? Тези стъпки не са нашите, Онос! Кой би посмял да си играе с нас? Имасс Гадателката на кости и Първия меч на Т’лан Имасс — да ни подбутват насам-натам. Рискува да си спечели гнева ни…
— Стига — въздъхна Туул. — Ние сме различни, сестро. Никога не сме вървели в крак. Тръгнал съм за Втория сбор.
Тя му се озъби грозно.
— Мислиш ли, че не чух призивите?
— От кого? Знаеш ли, Килава?
— Не, и не ме интересува. Няма да се явя.
Туул килна глава.
— Тогава защо си тук?
— Моя работа.
„Иска… да компенсира.“ Мисълта изпълни ума му и Ток мигом разбра, че го съзнава не той, а Древен бог. Който вече му заговори направо, гласът се заизсипва като пясък в мислите на малазанеца. „Иска да поправи едно старо зло, да изцери една стара рана. Пътищата ви отново ще се кръстосат. Ала последствията няма да са важни. Тревожи ме последната среща, а тя най-вероятно ще е след много години. Ах, какво жалко нетърпение съзирам. Смъртни, деца на Пророка на Панион страдат. Трябва да намериш начин да ги освободиш. Трудно е — рискът е невъобразим, — но трябва да те пратя в прегръдката на Пророка. Не мисля, че ще ми простиш.“
Ток с усилие накара въпроса да изплува в ума му.
„Да ги освободя. Защо?“
„Странен въпрос, смъртни. Говоря за състрадание. Висока е отплатата за такива усилия. Един сънуващ човек ми показа това, и ти скоро ще го разбереш сам. Висока отплата…“
— Състрадание — промълви Ток, жегнат от внезапното замлъкване на Древния бог. Примигна и видя, че Туул и Килава са го зяпнали. Лицето на жената беше пребледняло.
— Сестра ми не знае нищо за състраданието — каза Първият меч.
Ток изгледа немрящия воин, мъчеше се да си спомни какво беше казал преди… посещението. Не можа.
— Братко Онос, би трябвало вече да си го разбрал — промълви Килава. — Всичко се променя. — Отново погледна Ток и се усмихна, но този път усмивката беше тъжна. — Тръгвам си…
— Килава. — Туул пристъпи напред и костите тихо изхрущяха в сухата кожа. — Ритуалът, който те откъсна от твоя род, прекъсването на кръвните връзки… Това Второ събиране може би…
Чертите на лицето й се смекчиха.
— Мили братко, Призовникът не се интересува от мен. Древният ми грях няма да бъде опростен. Освен това подозирам, че онова, което те очаква на Втория сбор, не е както си го представяш. Но… благодаря ти, Онос Т’уулан, за добротата.
— Казах… с теб… не вървим в крак — прошепна безсмъртният воин, изтръгваше с мъка всяка дума. — Бях разгневен, сестро… Но този гняв е стар. Килава…
— Стар гняв, да. Но все едно, ти беше прав. С теб никога не сме вървели в крак. Миналото винаги върви по дирите ни. Навярно някой ден ще закърпим раните, които сме си нанесли един на друг, братко. Тази среща ми даде… надежда. — Погали Баалджаг по главата и се обърна.
И пред очите на Ток покровът на мрака я загърна.
Отново изхрущяха кости по суха кожа и той се извърна. И видя, че Туул е паднал на колене, отпуснал глава. Не можеше да има сълзи в един труп, но…
Ток се поколеба и пристъпи към него.
— В думите ти имаше неистина, Туул.
Изсъскаха мечове, малазанецът се обърна рязко и видя, че Сену и Турули пристъпват към него. Туул вдигна ръка.
— Спрете! Приберете оръжията си, сегюле. Неуязвим съм за обиди. Дори да са изречени от някой, когото съм приел за свой приятел.
— Не е обида — отвърна Ток спокойно и се обърна отново към Т’лан Имасс. — Беше наблюдение. Как го нарече? Прекъсване на кръвните връзки. — Отпусна ръка на рамото на Туул. — За мен е ясно, че прекъсване
