няма, каквото и да значи това. Това може би трябва да те окуражи, Онос Т’уулан.
Главата се вдигна, сухите очни кухини се показаха под костения шлем.
„Богове, гледам и нищо не виждам. Той гледа и вижда… какво?“ Мъчеше се да измисли какво да направи, какво да каже. Мигът се проточи. Ток-младши сви рамене и протегна ръка.
За негово изумление Туул я пое.
И малазанецът го вдигна, въпреки че изпъшка от усилието. „Гуглата да ме вземе дано, това е най- тежката торба с кокали, която съм… все едно.“
Сену наруши мълчанието.
— Каменен меч и Каменна стрела, хайде. Храната ни чака.
„Е, как, в името на Гуглата, си го заслужих всичко това? Онос Т’уулан. И уважението на един сегюле, ни повече, ни по-малко… В тази нощ на чудеса последното вече е върхът.“
— Истински съм познавал само двама смъртни — каза Туул. — И двамата се подценяваха, първата — фатално. Тази нощ, приятелю Ейрал Файъл, ще се постарая да ти разкажа за края на адюнкта Лорн.
— Разказът ще е поучителен, несъмнено — подхвърли кисело Ток.
— И още как.
— А аз се канех да поиграя на ашици със Сену и Турули.
— Идвай да ядеш, Каменна стрела — сряза го Сену.
„Ох, ох. Май попрекалих с фамилиарностите.“
Кръв беше запълнила канавките. Отскорошна. Слънцето и липсата на дъжд бяха съхранили гъстия поток от зацапана с прах чернилка, толкова дълбока, че скриваше камъните по дъното и реката от смърт се точеше бавно към солените води на залива.
Никой в Калоуз не беше пощаден. Беше се натъкнала на струпаните клади на слизане по пътя и прецени, че са избити поне трийсет хиляди души.
Гарат затича напред и се шмугна под свода на портата. Тя продължи след него по-бавно.
Градът доскоро беше красив. Медни куполи, минарета, романтично лъкатушещи улици с изящни балкони, надвиснали над тях, отрупани с цветя. Нямаше ги вече ръцете, които да поливат тази зеленина, и многоцветните градини бяха посивели и посърнали. Сухи листа пращяха под нозете на лейди Енви по главния булевард.
Град-тържище, рай за търговците. Мачтите на безброй кораби се виждаха в залива, всички неподвижни; съдовете бяха пробити и лежаха затънали в пристанищната кал.
Не повече от десет дни бяха изтекли след клането. Ноздрите й долавяха дъха на Гуглата, въздишка пред нечаканата плячка, смътна вълна на безпокойство от това, което значеше тя. „Тревожен си, скъпи Гугла. Да, това вещае зло.“
Гарат я водеше безпогрешно, както винаги. Древна, почти забравена задънена уличка, с разкъртена и напукана каменна настилка, покрита с гнила и неразчиствана от десетки години смет. В малка схлупена къща, чиито темели бяха с много по-остри ръбове от камъните, вдигнати над тях. Вътре — само една стая със застлан с червени черги под от дебели дъски. Разхвърляна бедняшка покъщнина, бронзов тиган върху тухленото огнище. Фургонче-играчка, килнато на една страна.
Псето закръжи из стаята.
Лейди Енви влезе и срита рогозките встрани. Капак нямаше. Обитателите изобщо не бяха имали представа какво се крие под дома им. Разтвори лабиринта си, прокара длан над подовите дъски, видя как се разсипаха на прах и се оформи кръгла дупка. От мрака лъхна влажен и солен дъх.
Гарат пристъпи до ръба, скочи и изчезна в тъмното. След малко някъде далече долу се чу дращене на нокти.
Лейди Енви въздъхна и го последва.
Стълби нямаше, но пропадането й беше забавено от лабиринта. Огледа се и подуши. Храмът се състоеше само от тази стая, мизерен и запустял; някога беше имал дървен таван, ала гредите бяха изчезнали отдавна. Нямаше издигнат олтар, но тя знаеше, че точно за този асцендент подът от дялан камък изпълнява тази свята функция. „Още тогава, в дните на кръв…“
— Не мога да си представя какво е събудило за теб това място — заговори тя, загледана в Гарат, който се беше изтегнал на пода и вече дремеше. — Всичката тази кръв, която се просмуква и капе, капе върху олтара ти. Признавам, предпочитам обиталището ти в Даруджистан. Много по-величествено, достойно допълнение за височайшата ми особа. Но това… — Носът й се сбърчи.
Гарат, затворил очи, трепна.
„Добре си дошла, лейди Енви.“
— Призивът ти бе някак странно объркан, К’рул. Това работа на Майката и нейните немрящи ловци ли беше? Ако е така, не е било нужно да ме викаш. Известно ми е колко са безупречни.
„Може да е сакат и окован, лейди Енви, но ходовете точно на този бог никога не са очевидни. Играта му показва майсторска ловкост. Нищо не е такова, каквото иска да повярваме, че е, и използва неволните си слуги с такава жестокост, с каквато се отнася към враговете си. В края на краищата, помисли за Пророка на Панион. Не, колкото до Калоуз, смъртта дойде от морето. Изпратена от лабиринт флота. Студенооки, нечовешки убийци. Все търсят и търсят, порят океаните на света.“
— Търсят какво, ако смея да попитам?
„Достоен противник, ни повече, ни по-малко.“
— А имат ли си име тези ужасни презморски убийци?
„По един враг наведнъж, лейди Енви. Трябва да се научиш на търпение.“
Тя скръсти ръце.
— Ти ме потърси, К’рул, а можеш да си сигурен — никога не съм си въобразявала, че няма повече да се срещнем. Древните богове се махнаха и прав им път, мен ако питат — а това включва и баща ми, Драконъс. Да не би да сме били приятели двамата с теб преди двеста хиляди години? Не мисля, макар да признавам — спомените са смътни. Врагове не сме били, със сигурност. Но приятели? Съюзници? Със сигурност — не. И все пак си дошъл тук. Доведох твоите неволни слуги, както ме помоли. Имаш ли си представа колко енергия трябваше да похабя, за да ги държа под контрол?
„Ах, да. А Третият къде е?“
— Лежи в несвяст на половин левга от града. За него беше съдбоносно да бъде измъкнат по-далече от онзи Т’лан Имасс — боговете са ми свидетели, не съм го мъкнала със себе си за компания. Но ти не ме разбра, К’рул. Сегюле няма да търпят властта ти. Чудя се, кой кого се опитва да надхитри с тези ужасни воини. Мок ще предизвика Туул. Помни ми думите. Тази мисъл ме възбужда донякъде — да видя такъв сблъсък! Все пак унищожението на единия или другия едва ли ще подлежи на замислите ти. Знаеш ли, Първият меч за малко щеше да бъде надвит от Турули. Мок ще го накълца на трески…
Тихият смях на К’рул изпълни главата й. „Дано поне да не е преди Мок и братята му да си пробият път до тронната зала на Пророка на Панион. Освен това Онос Т’уулан е много по-потаен, отколкото можеш да си представиш, лейди Енви. Нека да се бият, ако Мок реши така. Подозирам обаче, че Третият като нищо би могъл да те изненада със своята… сдържаност.“
— Сдържаност ли? Кажи ми, К’рул, допускаше ли, че Първият на Сегюле ще изпрати някой с толкова висок ранг като Третия да предвожда наказателната му армия?
„Признавам, че не. За тази задача, да се разцепят силите на Пророка на две, очаквах може би двеста- триста посветени в Единадесети ранг. Достатъчно, за да създадат на Пророка известни неудобства и той да изтегли една-две армии от пътя на настъпващите малазанци. Но след като Вторият липсва и при растящата сила на Мок, Първият несъмнено си е имал основания.“
— Един последен въпрос, тогава. Защо все пак ти правя тези услуги?
„Сприхава, както винаги. Е, добре. Ти предпочете да обърнеш гръб, когато най-сетне нуждата се появи. Разочароващо беше, въпреки че достатъчно други се включиха, за да се справим с Оковаването — макар и на цена, която твоето участие щеше да смали. Но макар и окован, Сакатият бог няма да се укроти. Той съществува в своята безкрайна, терзаеща болка, разбит, прекършен външно и вътрешно, но е превърнал всичко това в сила. То подклажда гнева му, жаждата му за мъст…“
— Глупците, които го смъкнаха долу, отдавна са мъртви, К’рул. Мъстта е само повод. Сакатият бог е тласкан от амбиция. Страстта за власт е в ядрото на изгнилото му, съсухрено сърце.
