„Може би да, а може би — не. Времето ще покаже, както казват смъртните. Все едно, ти отхвърли призива при Оковаването, лейди Енви. Втори път няма да търпя безразличието ти.“
— Ти? Да не би да си ми господар, К’рул? Откога…
Умът й се изпълни с порой от образи и тя се олюля. Безпределна тъмнина. После — хаос, дива, несъсредоточена сила, вселена, лишена от разум, от контрол, от смисъл. Същности и създания, разхвърчали се в слепия въртоп. Изгубени и ужасени от раждането на светлина. Внезапно изостряне — болка като през разтварящи се шепи, зноят, изригнал зад тях — свирепото налагане на ред, сърцето, от което кръвта потича на равномерни потоци. Две камери на това сърце — Куралд Галайн, лабиринтът на Майката Тъмнина — Старвалд Демелайн, лабиринтът на… Драконите. И кръвта — силата — която се процежда вече, излива се в плавно течение през вени и артерии, разклонява се през цялото битие, и мисълта, която тогава я споходи, смрази тялото й. „Тези вени и артерии… Те са лабиринтите.“
— Кой сътвори това? Кой?
„Скъпа лейди — отвърна К’рул, — ти получи отговора си и проклет да съм, ако насърча наглостта ти. Ти си магьосница. Кълна се в Дивата грива на Светлината, силата ти се храни от самата кръв на вечната ми душа и тъкмо затова ще ми бъдеш покорна!“
Лейди Енви се олюля още една крачка, мигом освободена от виденията, объркана и с разтуптяно сърце. Вдиша дълбоко.
— Кой знае… истината, К’рул? — „Че когато крачим през лабиринтите, вървим през самата ти плът. Че когато извличаме сила от лабиринтите, пием от самата ти кръв?“ — Кой я знае?
Долови небрежно свиване на рамене в отговора му.
„Аномандър Рейк, Драконъс, Озрик, шепа други. А сега — и ти. Прости ми, лейди Енви, не искам да бъда тиран. Присъствието ми в лабиринтите винаги е било пасивно — свободна си сама да избираш, като всяко друго същество, заплувало в безсмъртната ми кръв. Имам само едно оправдание. Този Сакат бог, този странник от неведомо селение… Лейди Енви, уплашен съм.“
Думите му се утаиха в ума й и я смразиха.
След малко К’рул продължи: „В своята глупост загубихме съюзници. Дасем Ълтър, прекършен от това, че Гуглата отне дъщеря му в Часа на Оковаването — беше опустошителен удар. Дасем Ълтър, прероденият Пръв меч…“
— Смяташ ли — промълви тя, — че Гуглата щеше да я вземе заради Оковаването, ако се бях отзовала на призива? — „Аз ли съм виновната за загубата на Дасем Ълтър?“
„Единствен Гуглата би могъл да отговори на този въпрос, лейди Енви. А и той бездруго най-вероятно ще излъже. Дасем, неговият поборник — Десемврий — бе започнал да съперничи на силата му. Безсмислено е да ни тревожат такива въпроси, освен очевидния урок, че бездействието е гибелен избор. Прецени: след падането на Дасем една смъртна империя вече се тътри на ръба на хаоса. След падането на Дасем тронът на Сянка беше зает от друг. След падането на Дасем… добре, падането не спира. Станалото — станало.“
— Какво искаш от мен, К’рул?
„Нужно беше. Да ти покажа колко огромна е заплахата. Този Панион Домин е само едно малко късче от цялото, но ти трябва да отведеш избраните от мен до самото му сърце.“
— И щом стигнем там? Мога ли да надвия силата, струпана там?
„Може би, но този път може да се окаже неразумен, лейди Енви. Ще се доверя на преценката ти и на преценката на другите, все едно дали несъзнателна, или не. Всъщност можеш да решиш да пресечеш този възел в сърцето на Домина. Или да намериш начин да го развържеш, да освободиш всичко, което е било стегнато в него от триста хиляди години.“
— Добре. Ще го изиграем, както дойде. Прелест! Мога ли да си тръгвам вече? Така жадувам да се върна при другите, най-вече при Ток-младши. Миличък е, нали?
„Грижи се много за него, лейди. Раните и страданието са това, което Сакатият бог търси в своите слуги. Ще се постарая да опазя душата на Ток от хватката на Окования, но моля те, пази го и ти. Освен това… у този човек има нещо… необуздано. Ала ще трябва да изчакаме то да се пробуди, преди да го разберем. А, още нещо…“
— Да?
„Твоята група наближава територията на Домина. Като се върнеш при тях, не се опитвай да посягаш на лабиринта си, за да ускориш пътуването.“
— Защо?
„В Панион Домин моята кръв е отровена, лейди. Отрова, която ти можеш да надвиеш, но Ток-младши — не.“
Гарат се събуди, надигна се и се протегна лениво. К’рул си бе отишъл.
— Ами сега? — прошепна лейди Енви, цялата плувнала в пот. — Отровена. Кълна се в Бездната… имам нужда от баня. Хайде, Гарат, давай да приберем Третия. Какво ще кажеш, дали да не го събудя с целувчица?
Кучето я изгледа.
— Два белега на маската му и отпечатък от дамско червило! Четвъртият ли ще бъде тогава, или Петият? Как ги броят устните според теб? Една горна, една долна, или и двете наедно? Хайде да проверим.
Прах и вихър черна магия се вдигаше отвъд хълмовете право напред.
— Щит-наковалня — рече Фаракалаян, — нашите съюзници да не би да са щракнали вече капан?
Итковиан се намръщи.
— Не знам. Но несъмнено ще разберем истината, когато решат да се появят и да ни уведомят.
— Е, това пред нас си е битка все пак. Грозна при това, ако се съди по магията.
— Няма да оспорвам наблюдението ви — отвърна Щит-наковалня. — Ездачи, престрой се в обърнат полумесец, оръжия в ръцете. Бавен тръс, до първа видимост.
Пострадалото крило се престрои и подкара напред.
Итковиан прецени, че вече са близо до търговския път. Ако някой от тези К’Чаин Че’Малле беше нападнал керван, краят беше предвидим. Само един-двама магове да го придружаваха, щяха да дадат хубав бой, а ако се съдеше по вонята на сяра, лъхаща към тях, последното изглеждаше най-вероятно.
Когато наближиха първото възвишение, от земята на билото изникна боен ред на Т’лан Имасс, с гръб към Итковиан и конниците му. Щит-наковалня преброи дузина. Останалите сигурно се бяха намесили в битката — все още извън полезрението му. Разпозна Хвърляча на кости Пран Чоул и свърна коня си към немрящия шаман.
Излязоха на билото. Магическата канонада беше секнала, всички звуци на битката вече заглъхваха.
Долу се точеше търговският път. Керванът включваше два впряга, единият — много по-голям от другия. И двете возила бяха унищожени, преобърнати и разнебитени. Разцепено дърво, плюшена тапицерия и дрехи лежаха пръснати по земята. На един нисък хълм вдясно от пътя лежаха три тела, земята около тях беше опърлена. Не помръдваха. Около фургоните имаше други осем души. Само двама се бяха съвзели — мъже в черни ризници, които бавно се изправяха.
За тези подробности сетивата на Щит-наковалня отделиха не повече от миг. Между разчленените трупове на пет К’Чаин Че’Малле обикаляха стотици огромни мършави вълци — с кухи очи като на Т’лан Имасс.
Итковиан огледа мълчаливите страховити същества и попита Пран Чоул:
— Тези… ваши ли са?
Гадателят на кости сви рамене.
— Бяха се отделили от нас. За известно време. Т’лан Ай често пъти ни придружават, но не са обвързани с нас… освен чрез самия Ритуал. — Помълча, после продължи: — Мислехме, че сме ги изгубили. Но и те, изглежда, са чули призива. Три хиляди години, откакто очите ни за последен път са виждали Т’лан Ай.
Итковиан го погледна.
— Дали не долових нотка на задоволство в гласа ви, Пран Чоул?
— Да. И тъга.
— Че защо тъга? Както изглежда, тези Т’лан Ай не са дали нито една жертва срещу К’Чаин Че’Малле. Петстотин… срещу петима. Бързо са ги оправили.
