Гадателят на кости кимна.
— Расата им е опитна в битки с едри зверове. Тъгата ми е породена от една грешна проява на милост, смъртни. На Първото сбиране криворазбраната обич към ай — малкото останали от тях — ни поведе по жесток път. Решихме да ги включим в Ритуала. Егоистичната ни нужда се оказа проклятие за тях. Всичко, което правеше ай от плът и кръв горди, доблестни същества им бе отнето. Сега и те, като нас, са празни коруби, изтерзани от мъртви спомени.
— Макар и немрящи, в тях има величие — призна Итковиан. — Също като у вас.
— Величие у Т’лан Ай, да. Но у Т’лан Имасс? Не, смъртни. Не.
— Оставаме на различно мнение, Пран Чоул. — Итковиан се обърна към войниците. — Проверете телата.
Щит-наковалня подкара надолу към двамата мъже в ризниците, застанали вече до по-голямото от двете возила. Бяха целите в рани и от тях се стичаше кръв и се сбираше на гъсти локви в краката им. Нещо във вида им събуди тревогата му, но той я надмогна.
Щом дръпна юздите пред тях, единият — брадат — се извърна към него.
— Добре сте дошъл, воине — проговори той с акцент, странен за слуха на Итковиан. — Необичайни събития ни сполетяха току-що.
Въпреки вътрешната дисциплина тревогата му се усили. Все пак успя да отговори със спокоен тон:
— Безспорно, сър. Смаян съм, предвид вниманието, което Ловците на К’елл очевидно са ви обърнали, че все още стоите на крака.
— Издръжливи индивиди сме ние двамата, наистина. — Невъзмутимият му поглед обходи терена зад Щит-наковалня. — Уви, ресурсите на спътниците ни се оказаха недостатъчни.
Фаракалаян, след като поговори с войниците, струпани около телата, подкара към Итковиан.
— Щит-наковалня. От тримата баргасти на хълма единият е мъртъв. Другите двама са ранени, но ще оцелеят след подходящо лечение. От останалите само един вече не диша. Твърде много са раните, за да го спасим. Още двама други може да умрат, сър. Никой от оцелелите не се е върнал още в съзнание. Всъщност като че ли са потънали в необичайно дълбок сън.
Итковиан изгледа брадатия.
— Знаете ли нещо за този неестествен сън, сър?
— Боя се, че не. — Обърна се към Фаракалаян. — Сред оцелелите включвате ли един висок, слаб, леко посъстарен мъж и един по-нисък, доста по-стар?
— Да. Първият обаче кръжи при портите.
— Не бихме искали да го загубим, стига да е възможно.
— Войниците на Сивите мечове са опитни в лечителското изкуство, сър — каза Итковиан. — Ще се постараят и ще вложат всичко, което им е по силите. Повече не би могло да се иска от тях.
— Разбира се. Просто съм… притеснен.
— Ясно. — Щит-наковалня се обърна към Фаракалаян. — Извлечете от силата на дестраянта, ако се наложи.
— Слушам, сър.
И тръгна обратно.
— Войнико — каза брадатият, — името ми е Бочълайн, а спътникът ми е Корбал Броуч. Длъжен съм да попитам, тези ваши немрящи слуги — четирикраките и другите…
— Не са слуги, Бочълайн. Съюзници са. „Другите“ са Т’лан Имасс. А вълците са Т’лан Ай.
— Т’лан Имасс — прошепна с тънък, писклив гласец Корбал Броуч и очите му изведнъж блеснаха, вперени във фигурите на билото. — Немрящите, възникнали от най-великия некромантски ритуал! Искам да си поговоря с тях! — Обърна се рязко към Бочълайн. — Може ли? Моля те!
— Твоя работа — отвърна с безразличие Бочълайн.
— Един момент — каза Итковиан. — Двамата сте понесли тежки рани, трябва да се погрижим за тях.
— Не се налага, Щит-наковалня, но все пак благодаря за загрижеността. Ние се изцеряваме… бързо. Моля, съсредоточете се върху спътниците ни. Я, колко странно — товарните ни животни и конете са непипнати — виждате ли? Какъв късмет наистина, след като приключа с ремонта на каляската ни.
Итковиан погледна разпилените отломки, привлекли вниманието на Бочълайн.
„Ремонт?“
— Сър, връщаме се в Капустан веднага. Не можем да отделяме никакво време за… ремонти на вашата каляска.
— Няма да се бавя, уверявам ви.
Крясък откъм билото накара Щит-наковалня рязко да се обърне. Видя как Корбал Броуч залитна, изпердашен с опакото на ръката от Хвърляча на кости Пран Чоул. Броуч падна и се изтъркаля по склона чак до подножието.
Бочълайн въздъхна.
— Липса на възпитание, уви — рече той, загледан в спътника си, който бавно се изправяше. — Цената на самотното, не — изолираното детство. Дано само Т’лан Имасс да не са се обидили много. Кажете ми, Щит-наковалня, тези немрящи воини злопаметни ли са?
Итковиан се подсмихна наум. „Можеш да питаш следващия джагът, който срещнем.“
— Не мога да знам, сър.
От отломките на по-малкия впряг направиха три широки шейни. Т’лан Имасс сплетоха кожени хамути за немрящите ай, избрани да ги теглят. Конете от кервана бяха предадени на грижите на Фаракалаян и новобранката.
Итковиан се загледа в Корбал Броуч, повел воловете към поправената „каляска“. Към самото возило избягваше да погледне; кожата му настръхваше от подробностите около поправянето му. Бочълайн беше решил да използва за преустройството му най-различни кокали от разчленените К’Чаин Че’Малле. Споени магически в рамките на колата, костите оформиха шантаво подобие на скелет, който Бочълайн след това покри с парчета одрана сива пъпчива кожа. Ефектът беше ужасяващ.
„Не повече от самите собственици на впряга, подозирам…“
Пран Чоул се появи до него.
— Привършихме с подготовката.
Итковиан кимна и каза:
— Гадателю на кости, какво мислиш за тези двама чародеи?
— Клъцнатият е луд, но по-голямата заплаха е другият. Не са добра компания, Щит-наковалня.
— Клъцнатият? Аха. Евнух. Да, разбира се. Некроманти ли са?
— Да. Клъцнатият борави с хаоса от окрайнините на царството на Гуглата. Интересите на другия са още по-тайнствени — призовник е, с внушителна мощ.
— Въпреки това не можем да ги изоставим.
— Ваша работа. — Хвърлячът на кости се поколеба, после продължи: — Щит-наковалня, ранените смъртни сънуват, до един.
— Сънуват ли?
— Мирисът ми е познат — каза Т’лан Имасс. — Те са… защитени. Очаквам с нетърпение събуждането им, особено на жреца. Войниците ви показаха изключително умение в лекуването.
— Нашият дестраянт е Висш Денъл — можем да извличаме от силата му, когато се наложи, макар да предполагам, че в момента е в мрачно настроение. Изтощен е и знае, че е имало лечение, но нищо друго. Карнадас не обича неизвестността. Както и Смъртният меч Брукалаян. — Стисна юздите и се изправи в седлото. — Евнухът си е свършил работата. Можем да тръгнем. Ще яздим през нощта и ще стигнем портите на Капустан призори.
— А присъствието на Т’лан Имасс и Т’лан Ай? — попита Пран Чоул.
— Скрито, ако обичате. Освен аите, които теглят шейните. Те ще превозят товара си до града и ще се приберат в двора на казармата.
— Имате ли причини за това, Щит-наковалня?
Итковиан кимна.
