вихър от смърт и стара кръв. Неподатлив на страха, беше мислил само как ще ги унищожи, нали от толкова време никой не му беше устоял. Белия чакал бе потънал в мъглите преди векове, мъртъв беше, или ако не — все едно че бе мъртъв. Трийч го беше смъкнал от една скална издатина и го бе запокитил в бездънната, невъобразима пропаст. Оттогава нямаше врагове, достойни за него. Дързостта на Тигъра бе станала легендарна — не беше трудно да добие толкова самоувереност.
Четиримата ловци К’Чаин Че’Малле го бяха обкръжили изотзад и го чакаха.
„Скочих. Късах плът, кършех кости. Свалих единия, забих нокти в безжизнения му врат. Още миг, още само един миг, и щяха да са трима. За малко…“
Трийч лежеше и издъхваше от десетте смъртни рани. Всъщност трябваше вече да е мъртъв, но се беше вкопчил в живота със сляпа зверска решимост, подклаждана от гнева. Четиримата К’Чаин Че’Малле го бяха оставили без никаква милост — знаеха, че няма повече да стане.
Проснат в тревата, Тигърът на лятото гледаше с помръкващи очи как бавно се отдалечават четирите същества. Обзе го задоволство, като видя как ръката на едното се отпра от тънката ивица кожа от рамото и как падна на земята. То я остави там с пълно безразличие.
А после, когато безсмъртните ловци се изкачиха на билото, очите му светнаха. Някакво силно и дълго черно туловище скочи от тревите и се хвърли към убийците му. Силата се изля от него като черна вода. Първият К’Чаин Че’Малле рухна на земята във внезапния сблъсък.
Скриха се отвъд билото, извън полезрението на Трийч, ала през оглушителния тътен на гаснещия си живот той все пак чу, че битката продължава. И се повлече нагоре, педя по педя.
След няколко мига всички звуци от другата страна на хълма вече бяха заглъхнали, но Трийч продължаваше нагоре, кръвта се стичаше на хлъзгава диря след него, кехлибарените му очи се бяха приковали в билото, волята за живот се бе смалила до нещо зверско и отчаяно, до нещо, което отказваше да признае края.
„Това съм го виждал. Антилопи. Бедерини. Упоритото опълчване на смъртта, безсмислената съпротива, усилието да се спасиш, нищо, че от разпраното ти гърло в устата ми вече блика кръв. Крайниците ритат с илюзията, че бягат, а аз вече се храня. Виждал съм го това. И сега го разбирам.“
„Тигърът е унизен от спомени за плячка.“
Беше забравил повода, поради който се мъчеше да стигне до билото, знаеше само, че трябва да го стигне, в това последно изкачване, да види какво има отвъд.
„Какво има отвъд. Да. Слънце, ниско на хоризонта. Безкраен простор. Последна гледка към дивата пустош, преди да се промуша през проклетите порти на Гуглата.“
Тя се появи пред него — здрава, мускулеста и с гладка кожа. Жена. Дребна, но силна, с кожа от пантера през раменете. Дългата й коса не беше сресана, ала блестеше на светлината на гаснещия ден. Очи като бадеми, с цвета на кехлибар — като неговите. Лице с очертанията на сърце, изваяно от слънце и вятър.
„Дива кралице, защо разби сърцето ми тази твоя поява?“
Тя се приближи, клекна, вдигна огромната му муцуна и я постави в скута си. С малките си длани изтри засъхналата кръв и гурелите около очите му.
— Унищожени са — заговори му на древната реч, речта на Първата империя. — Не беше толкова трудно. Ти им беше оставил малко, Безмълвни ловецо. Всъщност просто се разпаднаха от най-лекото ми докосване.
„Лъжкиня.“
Тя се усмихна.
— И преди съм пресичала дирите ти, Трийч, но се приближавах — помня гнева ви, когато унищожихме вашата империя. Толкова отдавна.
„Отдавна е охладнял, Имасс. Направихте само онова, което трябваше. Закърпихте раните…“
— Имасс не могат да си припишат това. Други се заеха със задачата да поправят разбития лабиринт. Ние само избивахме расата ви — онези от вас, които можехме да издирим. Само това умеем.
„Да убивате.“
— Да. Да убиваме.
„Не мога да се върна в човешкия си облик. Не мога да го намеря в себе си.“
— Беше толкова отдавна, Трийч.
„Вече умирам.“
— Да. Да изцерявам не умея.
Той се усмихна в ума си. „Не можеш. Можеш само да убиваш.“
— Само да убивам.
„Сложи тогава край на страданието ми. Моля те.“
— Ето, че сега говори човекът в теб. Звярът никога не би поискал това. Къде се дяна непокорството ти, Трийч? Къде е коварството ти?
„Присмиваш ли ми се?“
— Не. Аз съм тук. Като теб. Кажи ми кой тогава е този, другият в теб?
„Друг?“
— Кой освободи спомените ти от плен, Трийч? Кой те върна в самия теб? Ти беше звяр толкова векове, с ум на звяр. Стигне ли се дотам, връщане няма. И въпреки това…
„Да. Аз съм тук.“
— Когато животът ти изтлее в този свят, Трийч, подозирам, че ще се озовеш не пред портите на Гуглата, а… другаде. Нищо сигурно не мога да ти предложа. Но долавям раздвижването. Древен бог се е намесил отново, може би най-древният от всички. Правят се потайни ходове. Избират се смъртни, и ги преобразяват. Защо? Какво цели този Древен бог? Не знам. Но съм сигурна, че е в отговор на някаква тежка — и огромна — заплаха. Сигурна съм, че ще мине много време, докато започналата игра се изиграе докрай.
„Нова война ли?“
— Нима не си Тигърът на лятото? Война, в която, както е преценил този Древен бог, ти ще си нужен.
Умът на Трийч се изпълни с горчива насмешка. „Никога и никому не съм бил нужен, Имасс.“
— Нещата са се променили. За всички ни, както изглежда.
„Е, значи ще се срещнем отново? Бих искал. Бих искал да те видя отново, като среднощна пантера.“
Жената се засмя, тихо и гърлено.
— Значи звярът се пробуди отново. Сбогом, Трийч.
Беше видяла в този последен миг онова, което той усети едва сега. Мракът го обгърна, светът се стесни. Гледката… от две очи… в едно.
Едно. Надничаше от високата трева; нощта падаше. Видя как се огледа предпазливо огромният тигър соултейкън над трупа на убития ранаг. Видя как блеснаха очите му със студения си, непокорен пламък. Отдавна… така отдавна…
А после — нищо.
Нечия облечена в ръкавица ръка го зашлеви през лицето. Замаян, Ток-младши вдигна глава и зяпна нашарената маска на Сену.
— Ъ…
— Странно време за сън — каза съвсем тихо Сену и се отдръпна.
Въздухът се беше изпълнил със сладкия аромат на печено месо. Ток простена, надигна се бавно и седна. Прониза го ехото на неизразима тъга, на смътни съжаления и на дълго издишване на последния дъх. „Богове, стига видения. Моля ви.“ Тръсна глава да проясни ума си и се огледа. Туул и Баалджаг продължаваха да стоят неподвижно като преди, загледани на север, безмълвни и — както усети той — сковани и напрегнати. И Ток си помисли, че знае защо.
— Не е далече — промълви той. — Идва бързо.
„С нощта. Зареяна след бягащото слънце. Гибелна и величествена; древни, толкова древни очи.“
Туул се извърна.
