— А Фелисин?
Леоман помълча за миг.
— Призрачни ръце е събуден за… заплахата.
— И каква полза от това? — изръмжа Карса. — Трябва да убия Бидитал и да се свърши.
— Тоблакай, не само ти безпокоиш Призрачни ръце. Не вярвам да остане много дълго в стана. А когато тръгне, ще вземе и детето.
— Това по-добър избор ли е? Няма да е нищо повече от негова гледачка.
— За известно време — може би. Ще пратя някого с тях, разбира се. Ако не й трябваш на Ша’ик — поне така вярвам, — бих я помолил за теб.
— Лудост е това, Леоман. Веднъж вече пътувах с Призрачни ръце. Няма да го направя пак.
— Той има тайни за теб, Тоблакай. Някой ден ще се наложи да го потърсиш. Може дори да се наложи да го помолиш за помощ.
— Помощ? Ничия помощ не ми трябва. Неприятни думи говориш. Няма да те слушам повече.
Усмивката на Леоман се видя дори в сумрака.
— Винаги си бил такъв, приятелю. Е, кога ще тръгнеш за Джаг Одан?
— Утре.
— В такъв случай ще е добре да поговоря с Ша’ик. Кой знае, може дори да се съгласи да ме приеме лично и бих могъл да я отвлека от разсейването с този Дом на Вериги…
— Този какво?
Леоман махна пренебрежително с ръка.
— Домът на Вериги. Нова сила в Драконовата колода. Само за това приказват напоследък.
— Вериги — промърмори Карса, обърна се и се вторачи в Уругал. — Мразя вериги.
— Ще те видя ли на заранта, Тоблакай? Преди да тръгнеш?
— Да.
Карса се вслуша в стъпките на отдалечаващия се мъж. В ума му вреше и кипеше. Вериги. Обсебваха го. Бяха го обсебили още откакто излязоха от селото с Байрот и Делъм. Навярно и преди това. Племената коват свои вериги, в края на краищата. Както и родството, и приятелството, и приказките, с техните уроци за чест и саможертва. „Вериги и между Теблор и техните седем бога. Между мен и моите богове. И пак вериги, там, във виденията ми — мъртвите, които съм убил, душите, които според Призрачни ръце ме теглят назад. Аз — всичко, което съм аз — е оформено от такива вериги.“
„Този нов Дом — мой ли е той?“
Въздухът изведнъж се смрази. Изшумоля за сетен път пясъкът, с последните отиващи си змии. Карса примига и видя как грубият лик на Уругал се… пробуди.
Присъствие — там, в тъмните дупки на очите.
Воят на вятъра изпълни ума му. Стон на хиляди души и грохот на тежки вериги. Карса изръмжа, вкамени се пред яростната атака, не откъсна очи от сгърченото лице на своя бог.
— Карса Орлонг. Дълго чакахме за това. Три години, да сътвориш това свято място. Толкова време загуби за другите двама — за падналите ти приятели, които се провалиха там, където ти успя. Не сантименталност ще освети това светилище. Тяхното присъствие ни оскърбява. Унищожи ги, още тази нощ.
Всичките седем лика вече се бяха съживили и Карса усещаше тежестта на погледите им, ужасния натиск, зад който се промъкваше нещо… алчно, тъмно, изпълнено с ликуване.
— Със своята ръка ви доведох тук — заговори Карса на Уругал. — Със своята ръка ви освободих от затвора ви в скалите в земите на Теблор — да, не съм глупакът, който вярвате, че съм. Вие ме водихте към това и сега сте дошли. И първите ти думи са за наказание? Внимавай, Уругал. Всяко изваяние тук може да бъде пръснато от моята ръка, стига да реша.
Усети как го притисна гневът им, в порив да го принуди да се огъне, ала остана непреклонен. Нямаше го вече воина Теблор, който да се свие боязливо пред своите богове.
— Доведе ни по-близо — изхриптя Уругал. — Толкова близо, че долавяме точното място на онова, което желаем. И точно там трябва да идеш сега, Карса Орлонг. Толкова дълго отлагаше това пътуване — пътуването си към самите нас и пътя, който ти предначертахме. Твърде дълго се кри в компанията на този жалък дух, който не прави нищо друго, освен да храчи пясък.
— Този път, това пътуване — за какво е? Какво търсите?
— Търсим свобода. Като теб, воине.
Карса се смълча. „Жажда, и то каква.“
— Тръгвам на запад. Към Джаг Одан.
Усети възбудата им, последвана от седмогласен хор — изпълнения с подозрение шепот на неговите богове.
— Запад! Наистина, Карса Орлонг. Но как разбра това?
„Защото най-сетне съм синът на своя баща.“
— Със зората ще тръгна, Уругал. И ще ви намеря това, което искате.
Усети как присъствието им заглъхна и инстинктивно разбра, че тези богове не са толкова близо до свободата, колкото искаха да вярва. Нито толкова могъщи.
Уругал бе нарекъл тази каменна поляна „светилище“, ала то не беше само тяхно и сега, щом Седмината се отдръпнаха, щом внезапно си отидоха, Карса бавно извърна очи от ликовете им и се вгледа в онези, на които наистина бе посветено това място. От неговите ръце. В името на онези вериги, които един смъртен може да носи с гордост. И заговори тихо:
— Обрекъл се бях не на каквото трябва. Служих единствено на славата. Думи, приятели мои. А думите могат да съдържат лъжеблагородство. Гнусни, жестоки истини. Словата на миналото, така загърнали Теблор в героични одежди — на това служих. Докато истинската слава бе пред мен. Редом. Ти, Делъм Торд. И ти, Байрот Гилд.
От каменната статуя на Байрот отекна далечен, изпълнен с умора глас.
— Води ни, главатарю.
Карса трепна. „Сънувам ли това?“ После изправи рамене.
— Доведох тук духовете ви. По дирята на Седмината ли вървяхте?
— През пусти земи вървяхме — отвърна Байрот Гилд. — Пусти, ала все пак не бяхме сами. Странници ни чакат всички, Карса Орлонг. Това е истината, която искат да скрият от теб. Призовани сме. И сме тук.
— Никой не може да те надвие в този път — отекна от другата статуя гласът на Делъм Торд. — Ти водиш врага си на кръгове, надвиваш всяко предричане и посичаш с резеца на своята воля. Искахме да те следваме, ала не можехме.
Гласът на Байрот този път беше по-крепък:
— Кой сега е нашият враг, главатарю?
Карса се изпъна пред двамата воини на Урид.
— Гледайте отговора ми, приятели мои. Гледайте.
— Ние те провалихме, Карса Орлонг — каза Делъм. — А ти ни каниш отново да тръгнем с теб.
Карса едва сдържа порива си да изкрещи, да нададе бойния вик — сякаш с това предизвикателство щеше да оттласне настъпващия мрак. Не можеше да проумее импулсите си, този порой от чувства, заплашващ да го удави. Взря се в изваяния образ на високия си приятел, в живостта на безупречния лик — Делъм Торд пред Форкассалла — Форкрул Ассаил, наречена Покой — която на една планинска пътека на един далечен континент така нехайно го бе унищожила.
— Ние те провалихме — проговори Байрот Гилд. — А сега искаш да вървим с теб?
— Делъм Торд. Байрот Гилд. — Гласът му беше хриплив. — Аз ви провалих. Бих искал отново да съм вашият главатар. Стига да ми позволите.
Дълго мълчание, после Байрот отвърна:
— Най-сетне нещо, за което да копнеем.
Карса едва не падна на колене. Скръб, най-сетне отприщена. Най-сетне неговият миг на самотата. Нанесено бе наказанието. Отново щеше да тръгне на път. „Ще гледаш, скъпи Уругал. О, как ще гледаш!“
