Жаравата в огнището гаснеше. След като Фелисин си отиде, Хеборик остана да седи в тъмното. Гребна шепа суха тор да разпали огъня. Нощта го беше смразила — дори невидимите му ръце бяха студени, като тежки късове лед под китките му.
Единственият път пред него беше къс и трябваше да го измине сам. Беше сляп, но точно в това — не по-сляп от всеки друг. Пропастта на смъртта винаги е изненада, все едно дали зърната отдалеч, или преоткривана с всяка стъпка. Обещание въпросите внезапно да секнат — но отговори отвъд не те чакат. Само да секнат — това трябваше да е достатъчно. „И така трябва да бъде за всеки смъртен. Колкото и да жадуваме за решение. Или още по-измамното: за изкупление.“
След цялото това време вече разбираше, че всеки път, неизбежно, се смалява до тънка диря от стъпки. Докато те отведе до самия ръб. А сетне… край. Тъй че се беше изправил пред онова, което чакаше всеки смъртен. Самотата на смъртта, последния дар на забвението, чието друго име е безразличие.
Боговете нека се дърлят над душата му, да се зъбят и ръмжат над жалкия си пир. А ако смъртните щяха да скърбят за него, то щеше да е само защото със смъртта си ги е отърсил от илюзията за единство, утехата на жизнения път. Един по-малко по пътя.
Някой драсна по кожата на входа, отмести я и влезе.
— Погребална клада ли искаш да направиш от дома си, Призрачни ръце? — Беше гласът на Л’орик.
Словата на Върховния маг стреснаха Хеборик и той едва сега усети потта, стичаща се по лицето му, и знойните вълни, изригващи от побеснелите пламъци в огнището. Без да мисли, ги беше захранвал с още и още тор.
— Видях блясъка — трудно е да не го забележи човек, старче. Но хайде, остави. Остави го да замре.
— Какво искаш, Л’орик?
— Разбирам нежеланието ти да кажеш това, което знаеш. В края на краищата няма смисъл Бидитал и Фебрил да знаят такива подробности. Тъй че няма да настоявам да ми обясниш какво усети за този Господар на Колодата. Вместо това ти предлагам замяна и всичко, което си кажем, ще си остане между нас.
— Защо да ти вярвам. Ти си потаен — дори пред Ша’ик. Не обясняваш защо си тук. В кадъра й, в тази война.
— Само по себе си това би трябвало да ти подскаже, че не съм като другите — отвърна Л’орик.
— Това ти носи по-малко, отколкото си мислиш — изръмжа Хеборик. — Размяна не може да има, защото не можеш да ми кажеш нищо, което да ме интересува. Коварствата на Фебрил? Той е глупак. Перверзните на Бидитал? Някой ден някое дете ще забие нож между ребрата му. Корболо Дом и Камъст Релой? Те воюват срещу империя, която съвсем не е умряла. Те са престъпници и затова душите им ще горят във вечността. Вихърът? Презирам тази богиня и това презрение само расте и расте. Е, какво би могъл да ми кажеш, Л’орик, че да ме заинтересува?
— Само единственото, което може да те заинтересува, Хеборик Леката ръка. Точно както този Господар на Колодата интересува мен. Няма да те измамя с размяната. Ще ти кажа всичко, което знам за Нефритената ръка, издигнала се от отатаралските пясъци — Ръката, която си докоснал, която сега обсебва сънищата ти.
— Как би могъл да знаеш тези… — Замълча. Капките пот по челото му изстинаха.
— А ти как можеш да доловиш толкова много само от едно описание на картата на Господаря? — отвърна Л’орик. — Хайде да не оспорваме тези неща, иначе ще се въвлечем в разговор, който ще надживее самата Рараку. Е, Хеборик, да започвам ли?
— Не. Не сега. Много съм уморен. Утре, Л’орик.
— Отлагането може да се окаже… гибелно. — Върховният маг въздъхна. — Е, добре. Разбирам умората ти. Позволи ми поне да ти сваря чай.
Този жест на доброта бе неочакван и Хеборик сведе глава.
— Л’орик, обещай ми едно — че когато дойде сетният ден, ще си много далече оттук.
— Трудно обещание. Позволи ми да помисля. Е, къде е хен’бара?
— В торбата, дето виси над котлето.
— Ах, да.
Хеборик се вслуша в шумоленето на сухите цветчета, чу плисъка на водата, когато Л’орик напълни котлето.
— Знаеш ли — замърмори Върховният маг, докато приготвяше чая, — че някои от най-древните научни трактати за лабиринтите споменават за триумвират. Рашан, Тир и Мийнас. Все едно че трите са свързани. Здраво. И оттам се стремят да открият връзката им към съответните Древни лабиринти.
Хеборик изсумтя и кимна.
— Всички ухания на едно и също? Бих се съгласил. Лабиринтите Тайст. Куралд това, Куралд — онова. Човешките версии само ги преобръщат, объркват ги. Не съм експерт, Л’орик, ти, изглежда, знаеш повече от мен.
— Хм, това наистина прилича на взаимно преплитане на теми между Тъмата и Сянката, и, вероятно, Светлината. Объркване между трите, да. Аномандър Рейк е заявил правото си над Трона на Сянка, в края на краищата…
Мирисът на запарения чай погъделичка ума на Хеборик.
— Нима? — вяло промълви той.
— Е, донякъде. Поставил е свои събратя да го пазят, уж от Тайст Едур. За нас, смъртните, е много трудно да разберем историите на Тайст, след като са толкова дълговечен народ. Както знаеш, човешката история винаги е белязана от определени личности, издигнали се до някое качество или слава, за да разбият статуквото. За наше щастие, такива мъже и жени са твърде малко и нарядко и рано или късно умират или изчезват. Но при Тайст… хм, такива личности никога не си отиват, или поне така изглежда. Те действат — и продължават да действат. Устояват. Избери най-лошия тиран, за когото знаеш в човешката история, Хеборик, и си го представи — като буквално безсмъртен. Върни многократно в ума си този тиран. Как би си представил историята, след като го направиш?
— Много по-жестока от тази на Тайст, Л’орик. Хората не са Тайст. Всъщност аз изобщо не съм чувал за тиранин Тайст.
— Може би се изразих неправилно. Имах предвид само — в човешки контекст — личност с опустошителна мощ, или потенциал. Погледни малазанската империя, породена от ума на Келанвед, един- единствен човек. А ако е бил вечен?
Нещо в разсъжденията на Л’орик извади Хеборик от сънния унес.
— Вечен? — Изсмя се горчиво. — Може и такъв да е. Има само една подробност, над която би могъл да помислиш, може би по-уместна от всичко, което се каза тук. И тя е, че Тайст вече не са сами в своите кроежи. Вече има хора в игрите им — хора, непритежаващи търпението на Тайст, нито легендарното им отчуждение. Лабиринтите на Куралд Галайн и Куралд Емурлан вече не са чисти, ненакърнени от човешко присъствие. Мийнас и Рашан? Може би те наистина ще се окажат вратите и към Тъмата, и към Сянката. А може би въпросът е още по-сложен — как може някой наистина да се надява, че ще отдели темите за Тъмнина и Светлина от Сянка? Те са точно каквото са казали онези учени — независим триумвират. Майка, баща и дете — семейство във вечна свада… тепърва се включват сватовете и внуците.
Изчака с любопитство отговора на Л’орик, да види как е приел думите му, но отговор не последва. Бившият жрец вдигна очи, помъчи се да ги фокусира върху Върховния маг…
… който седеше скован и зяпнал в него.
— Л’орик, прощавай. Не виждам добре лицето ти…
— Толкова по-добре — изхриптя Върховният маг. — Исках да предупредя, че Тайст се месят в човешките дела, а ето, че ти изказа предупреждение в обратна посока. Не ние сме тези, които трябва да се безпокоят, а самите Тайст.
Хеборик не отвърна нищо. Странно, шепнещо подозрение пробяга в ума му, породено сякаш от нещо в гласа на Л’орик. След миг го отхвърли. Твърде дръзко, твърде нелепо бе.
Л’орик наля чай.
Хеборик въздъхна.
— Тази нощ явно ще ми се откаже помощта на билката. Хайде, кажи ми за нефритения гигант.
