Дом на вериги

— Защо тогава усмивката ти е унила, Призрачни ръце?

„От скръб за човечността. Това семейство… в каква междуособна война се е въвлякло!“

— На това няма да отговоря, Л’орик.

— Сега ще поприказвам насаме с Призрачни ръце — заяви Ша’ик.

Но Хеборик поклати глава.

— Приключих с говоренето засега. Дори с тебе, Избрана. Ще кажа само това и нищо повече: имам вяра в Господаря на Колодата. Той ще отвърне на Дома на Вериги. Той ще му отвърне.

Състарен повече от годините си, Хеборик бавно се надигна. Нещо се раздвижи зад него, дланта на Младата Фелисин се отпусна върху ръката му. Той се остави да го изведе.

Здрачът се сгъстяваше, накъсван от мекането на козите — возеха ги към кошарите. На юг, малко зад окрайнините на древния град, тътнеха конски копита. Камъст Релой и Корболо Дом се бяха освободили от заседанието, за да направят преглед на войските си. Обучението се водеше в малазански стил и Хеборик трябваше да признае, че дотук това е единствената проява на мъдрост от страна на Юмрука ренегат. За първи път малазанска армия щеше да се срази с равностойна войска — без морантски муниции. Тактиката и разполагането на силите щяха да са идентични, тъй че само числеността да реши изхода на боя. На заплахата от мунициите щеше да се отвърне с магьосничество, защото армията на Вихъра разполагаше с пълен кадър Върховни магове, докато Тавори, доколкото знаеха, нямаше такива. Шпиони в Ейрън бяха забелязали присъствието на две уикски деца, Нил и Недер, но и двамата, поне според донесенията, бяха сломени от смъртта на Колтейн.

„Но пък защо ли са й нужни магове? В края на краищата тя носи отатаралски меч. Все пак отхвърлящото му влияние не може да се разпростре над цялата й армия. Скъпа ми Ша’ик, напълно е възможно да съкрушиш сестра си, в края на краищата.“

— Къде искаш да отидеш, Призрачни ръце? — попита Фелисин.

— У дома, момиче.

— Нямах предвид това.

Той поклати глава.

— Не знам…

— Ако наистина не знаеш, значи съм видяла пътя ти преди теб, а ми е трудно да го повярвам. Трябва да заминеш оттук, Призрачни ръце. Трябва да се върнеш назад по пътя си. Инак онова, което те е обсебило, ще те унищожи…

— А важно ли е това? Момиче…

— Погледни за миг извън себе си, старче! Нещо се е побрало в теб. Затворено е в тленната ти плът. Какво ще стане, когато плътта ти поддаде?

Той помълча, после попита:

— Как може да си толкова сигурна в това? Смъртта ми може просто да предотврати риска от измъкване — може да затвори портал, толкова здраво, колкото е бил запечатан преди…

— Защото връщане няма. Тя е тук — силата зад тези твои призрачни ръце — не отатаралът, който все гасне и гасне…

— Гасне?

— Да, гасне! Не се ли влошиха сънищата и виденията ти? Не си ли разбрал защо? Да, майка ми ми разказа за онази статуя. Хеборик, целият остров с отатарал е бил създаден, за да задържи онази статуя. Да я държи в плен. Но ти си й предложил средство да се измъкне — там, през твоите ръце. Трябва да се върнеш!

— Стига! — изръмжа той и избута ръката й. — Кажи ми, а тя разказа ли ти и за себе си през онова пътуване?

— Каквото е била преди, вече не е важно…

— О, важно е, момичето ми! Важно е!

— Какво искаш да кажеш?

Изкушението едва не го надви. „Защото е малазанка! Защото е сестра на Тавори! Защото тази война вече не е на Вихъра — беше отнета, изкривена бе от нещо много по-могъщо, от кръвните връзки, които обвързват всички ни в най-здравите, най-жестоки вериги! Какъв шанс има някаква побесняла богиня срещу това?“

Но замълча.

— Трябва да заминеш — промълви Фелисин. — Но знам, не можеш да го направиш сам. Аз ще тръгна с теб…

Той се олюля от думите й и поклати глава. Тази идея беше ужасна. Ужасяваща. И в същото време — жестоко на място. Кошмарен синхрон.

— Чуй! Не е нужно да сме само ти и аз — ще намеря още някой. Някой воин, верен закрилник…

— Стига! Престани! — „Все пак това ще я отведе далече от Бидитал с неговите гнусни страсти. Ще я отведе далеч… от идещата буря.“ — С кого си говорила за това?

— С никого, но си мислех… за Леоман. Може да ни подбере няколко от хората на Маток…

— Повече нито дума, момиче. Не сега. Още не.

Ръката й отново го стисна за лакътя.

— Не можем да чакаме твърде дълго, Призрачни ръце.

— Още не, Фелисин. Сега ме заведи до дома ми, моля те.

— Ще дойдеш ли с мен, Тоблакай?

Карса отмести поглед от каменното лице на Уругал. Слънцето бе залязло с присъщата си внезапност и звездите в небето грееха ярко. Змиите бяха започнали да се разпръсват в злокобно смълчаната гора в търсене на храна.

— Искаш да тичам до вас и жалките ви кончета ли, Леоман? В тази земя няма теблорски коне. Няма нищо, което да приляга на ръста ми…

— Теблорски коне? Всъщност тук грешиш, приятелю. Е, вярно, тук няма, както каза. Но на запад, в Джаг Одан, има диви коне, които прилягат на ръста ти. Поне вече са диви. Джагски коне са — гледани преди много време от Джагът. Напълно е възможно да са същата порода като теблорските — нали и на Дженабакъз са живели Джагът в края на краищата.

— Защо не си ми го казвал досега?

Леоман отпусна дясната си длан на земята и загледа как кобрата се развива надолу по ръката му.

— Всъщност ти за първи път ми споменаваш, че Теблор имат коне. Тоблакай, буквално нищо не знам за миналото ти. Никой друг тука не знае. Не си приказлив човек. Двамата с тебе винаги сме пътували пеш, нали?

— Джаг Одан. Това е отвъд Рараку.

— Да. Цепиш право на запад, през Вихъра, и ще стигнеш до стръмнини, до насечения бряг на древното море, запълвало някога тази пустиня. Продължаваш, докато не стигнеш до един малък град — Ривий. Точно на запад е краят на планина Талас. Заобикаляш южния й край, все на запад, и стигаш до река Угарат. Там има брод, южно от Ю’Гатан. Минеш ли я, вървиш на югозапад две седмици или повечко и ще се озовеш в Джаг Одан. О, има някаква ирония в това име — там някога са върлували номадски банди на Джагът. Оттам е името. Но тези Джагът били западнали. Нищо повече от примитивни диваци.

— Още ли ги има?

— Не. Логросите Т’лан Имасс са ги избили. Не толкова отдавна.

Карса се озъби.

— Т’лан Имасс. Име от миналото на Теблор.

— От по-скоро — измърмори Леоман и се изправи. — Поискай разрешението на Ша’ик да заминеш за Джаг Одан. Ще бъдеш впечатляваща гледка на бойното поле, яхнал джагски кон. Вашата раса бие ли се на конски гръб, или просто ги използва за транспорт?

Карса се усмихна в тъмното.

— Ще направя каквото ми каза, Леоман. Но пътуването ще е дълго — не ме чакай. Ако си още извън Вихъра със съгледвачите си, ще изляза да ви намеря.

— Съгласен.