бяха нещо изкривено, знаеше вече Карса Орлонг. Сведени до забвение, щом са неприятни, кипнали в буйния пламък на славата, щом са героични. Във вътъка на всяко сказание поражението бе превърнато в победа.
Съжаляваше, че Байрот вече не е жив, че проницателният му спътник не можеше да стори нещо повече, освен да обсебва сънищата му или да стои пред него като нещо грубо изваяно от камък, нещо, в което случайното хлъзгане на длетото е всякло насмешлива, почти презрителна усмивка.
Байрот можеше да му каже много за това, което трябваше да разбере в този момент. Макар Карса да познаваше много по-добре родната поляна и от Байрот, и от Делъм Торд, тъй че изображенията да притежават известна точност, той усещаше, че на седемте лица, които бе изваял в каменните дървеса, липсва нещо съществено. Навярно го беше предала липсата на талант, макар да не беше така с ваянията на Байрот и Делъм. Енергията на живота им сякаш се излъчваше от техните статуи, съчетана сякаш с паметта на самото вкаменено дърво. Както и с цялата гора, в която човек имаше чувството, че дърветата само чакат идването на пролетта, на прерождението под звездното колело, двамата воини Теблор сякаш само чакаха смяната на сезона.
Но Рараку отричаше всякакъв сезон. Самата Рараку бе вечна в чудовищното си, вечно очаквано прерождение. Търпение в камъка, в неуморния, неспирен шепот на пясъците.
За Карса Святата пустиня изглеждаше съвършено място за Седемте божества на Теблор. Възможно беше, помисли си той, докато крачеше пред лицата, изваяни в стволовете, нещо от това сардонично чувство да е отровило ръцете му. А ако беше така, то недостатъкът бе невидим за очите му. В ликовете на боговете имаше много малко, което да позволи изражение или чувство — спомените му бяха за кожа, изпъната върху широка груба кост, за чела, издадени напред като хребети, хвърлящи тъмна сянка над очите. Широки плоски скули, тежка, равна отдолу челюст… зверство, съвсем различно от чертите на Теблор…
Намръщен, той спря пред Уругал, когото също като другите шестима бе изваял на равнището на очите си. Върху прашните му оголени зъби пълзяха змии — единствените му спътници на вкаменената поляна. Слънцето беше започнало да се снишава, но зноят си оставаше свиреп.
След дълъг размисъл Карса заговори на глас:
— Байрот Гилд, погледни с мен нашия бог. Кажи ми какво не е наред. Къде съм сгрешил? В това бе най- големият ти талант, нали? Ясно да виждаш всяка моя грешна стъпка. Би могъл да попиташ: какво се стремя да постигна с тези изваяния? Би могъл да попиташ това, защото е единственият въпрос, заслужаващ отговор. Но нямам отговор за теб — ах, да, почти чувам смеха ти на жалкия ми отговор. Може би съм си въобразил, че искаш компанията им, Байрот. Великите богове на Теблор, които един ден са се пробудили.
„В умовете на шаманите. Пробудили са се в сънищата им. Там и само там. Ала вече познавам вкуса на тези сънища, и той няма нищо общо с песента. Нищичко.“
Беше намерил тази поляна, докато бе търсил самота, а самотата бе вдъхновила порива да сътвори. Но след като бе свършил, вече не се чувстваше сам тук. Донесъл бе тук своя живот, наследството на своите дела. Вече не беше беглец и нуждата да идва тук се пораждаше от съблазънта на усилията му, привличаше го отново и отново. Да повърви сред змиите, дошли да го поздравят, да послуша съсъка на пясъците, раздвижени от стенещия пустинен вятър, пясъците, дошли сред поляната да погалят дърветата и каменните лица с безкръвния си допир.
Рараку носеше илюзията, че времето стои неподвижно, че вселената е затаила дъх. Измамна илюзия. Отвъд свирепата стена на Вихъра пясъчните часовници, отмерващи час след час, все още се обръщаха. Сбираха се армии и тръгваха в поход, тропотът на ботуши, дрънченето на щитове и скърцането на сбруи предвещаваха гибел. А на един далечен материк Теблор бяха народ под обсада.
Карса продължи да се взира в каменното лице на Уругал. „Ти не си Теблор. Но държиш да си наш бог. Пробудил си се там, в скалата, толкова отдавна. Но преди? Тогава къде си бил, Уругал? Ти и твоите ужасни спътници?“
Тих кикот от другата страна на поляната го сепна.
— И коя от безбройните ти тайни е тази, приятелю?
— От доста време не си напускал ямата си, Леоман — изръмжа Карса.
Пустинният воин пристъпи бавно напред, гледаше змиите.
— Зажаднях за компания, приятелю. За разлика от теб, както виждам. — Посочи изваяните стволове. — Твои ли са тези? Видях двама Тоблакай — стоят в дърветата като живи, сякаш всеки миг ще закрачат. Напомнят ми, че има още от вас, и това ме притеснява. Но другите какво са?
— Моите богове. — Забеляза стъписването на Леоман и обясни: — Ликовете в Скалата. В родината ми красят една скала, надвиснала над поляна, не много по-различна от тази.
— Тоблакай…
— Все още ме зоват — продължи Карса и се обърна, за да погледне отново зверското лице на Уругал. — Когато спя. Точно както каза Призрачни ръце, обсебен съм.
— От какво, приятелю? Какво искат от теб тези твои… богове?
Карса го погледна, после сви рамене и само попита:
— Защо ме потърси?
— Защото търпението ми се изчерпи. Има вести за събития, свързани с малазанците. Далечни поражения. Ша’ик и избраната й свита са твърде възбудени… но не постигат нищо. Тук очакваме легионите на адюнктата. В едно Корболо Дом е прав — настъплението на тези легиони трябва да се осуети. Но не както той иска. Никакви решителни битки. Нищо толкова драматично или прибързано. Все едно, Тоблакай, Маток ми разреши да изляза с чета воини — а Ша’ик се съгласи да ни пусне извън Вихъра.
Карса се усмихна.
— Как не. И сте свободни да изтезавате адюнктата? Колкото до това, досетих се. Ще разузнавате, но не по-далече от хълмовете оттатък Вихъра. Няма да ви разреши да продължите на юг. Но поне нещо ще вършиш, и заради това се радвам за теб, Леоман.
Синеокият воин пристъпи към него.
— Излезем ли от Вихъра, Тоблакай…
— Тя все пак ще разбере — отвърна Карса.
— С което ще предизвикам неприязънта й — изръмжа Леоман. — Нищо ново няма в това. А ти, приятелю? Тя те нарича свой телохранител, но кога за последен път е позволила да си до нея? В тази нейна проклета шатра? Вярно, че е преродена, защото не е каквато беше…
— Тя е малазанка — прекъсна го Тоблакай.
— Какво?
— Преди са стане Ша’ик. Знаеш го не по-зле от мен…
— Тя беше преродена! Превърна се във волята на богинята, Тоблакай. Всичко, което е била преди, е без значение…
— Така казват — изръмжа Карса. — Но спомените й си остават. И тъкмо тези спомени са я оковали така. Окована е от страх, а страхът е породен от тайна, която не иска да сподели. Единственият, който знае тази тайна, е Призрачни ръце.
Леоман го изгледа продължително. Бяха обкръжени от змии, от хлъзгането им по пясъка, като приглушено подводно течение. Леоман отпусна ръка и загледа как една кобра се заувива към лакътя му.
— Думите ти шепнат за поражение, Тоблакай.
Карса сви рамене и отиде до сандъчето със сечива, оставено до едно от дърветата.
— Тези години ми послужиха добре. Твоето приятелство, Леоман. Старата Ша’ик. Някога се кълнях, че малазанците са ми врагове. Но от това, което видях от света по-късно, вече разбирам, че те не са по- жестоки от които и да било чеда на равнината. Всъщност като че ли само те проповядват чувство за справедливост. Хората на Седемте града, които толкова ги презират и искат те да се махнат, не търсят нищо повече от властта, отнета им от малазанците. Власт, с която са тероризирали собствения си народ. Леоман, ти и твоята раса воювате срещу справедливостта. И тази война не е моя.
— Справедливост ли? — Леоман се озъби. — Очакваш да оспоря думите ти, Тоблакай. Нали? Няма да го направя. Ша’ик Преродената твърди, че ми липсва вярност. Може би е права. Твърде много съм видял. Но ето, че оставам тук — питал ли си се някога защо?
