Карса извади длето и чук.
— Светлината гасне — а от това сенките стават по-дълбоки. Сега разбирам, от светлината е. Това им е по-различното.
— Апокалипсисът, Тоблакай. Съсипване. Унищожение. На всичко. На всеки човек… чедо на равнината. С нашите извратени страхове — с всичко, което си причиняваме един другиму. Опустошенията, жестокостите. Срещу всеки жест на доброта и състрадание стоят десет хиляди акта на бруталност. Вярност ли? Да, няма вярност у мен. Не и към моята раса, и колкото по-скоро сами се заличим, толкова по-добър ще е този свят.
— Светлината — рече Карса. — Прави ги да изглеждат по-човешки.
В унеса си Тоблакай не забеляза присвитите очи на Леоман. Нито усилието му да запази мълчание.
— Никой не пристъпва между човек и неговите богове.
Змията надигна глава към лицето на Леоман и го близна с език.
— Домът на Вериги — измърмори Хеборик и лицето му се сви в кисела гримаса.
Бидитал потръпна, но беше трудно да се разбере дали от страх, или от задоволство.
— Похитителя. Съпругата. Освободения — тия са интересни, нали? Кълна се, че…
— Откога са се появили тези образи? — попита намръщен Хеборик. Само като погледнеше дървените карти с лъскавите рисунки по тях — колкото и замъглени да бяха, — гърлото му се изпълваше с горчива жлъч. „Долавям… дефекти. У всяка от тях, до една. Това не е случайно, не е недостатък на ръката, която ги е сътворила.“
— Няма съмнение, че са истински — каза Л’орик в отговор на въпроса. — Силата, излъчваща се от тях, вони на магия. Никога не съм бил свидетел на такова могъщо раждане в Колодата. Дори Сянка не оставяше…
— Сянка! — сопна се Бидитал. — Онези измамници така и не можаха да разбулят истинската мощ на това селение! Не, тук, в този нов Дом, темата е чиста. Несъвършенството е търсено, капризът на хаотичния шанс е опетнил всички до една…
— Тишина! — изсъска Ша’ик. — Трябва да помислим над това. Никой да не говори. Оставете ме да мисля!
Хеборик я изгледа за миг примижал, за да фокусира лицето й, макар тя да седеше до него. Картите на новия Дом бяха пристигнали днес с вестта за малазанските поражения на Дженабакъз. Оттогава денят течеше в свадливи спорове между командирите на Ша’ик, нещо достатъчно да помрачи радостта й от това, че брат й Гъноуз Паран е жив. И нещо нехарактерно — разсейваха я.
Домът на Вериги беше вплетен в техните съдби. Смущаващо, коварно натрапване, зараза, срещу която не бяха имали възможност да се подготвят. Но дали беше враг, или потенциален източник на нова сила? Бидитал сякаш се стараеше да се самоубеди във второто, несъмнено увлечен от нарастващата неприязън на Ша’ик Преродената. Л’орик, от друга страна, като че ли беше по-склонен да споделя опасенията на Хеборик. Само Фебрил успяваше да запази пълно мълчание по въпроса.
Въздухът в шартата бе тежък, миришеше на пот. На Хеборик му се искаше да излезе, да се измъкне от всичко това, ала усещаше как се е вкопчила в него Ша’ик, вкопчила се беше с душата си, толкова отчаяно, колкото навремето.
— Покажи още веднъж новия Необвързан.
„Да. За хиляден път.“
Навъсен, Бидитал порови в Колодата, извади картата и я сложи в средата на дебелия козяк.
— Ако някой от новопоявилите се е съмнителен, това е той — изръмжа старецът. — Господар на Колодата? Абсурд. Кой може да контролира неконтролируемото?
Последва мълчание.
„Неконтролируемото? Като самия Вихър?“
Ша’ик явно не бе доловила злъчния намек.
— Призрачни ръце, искам да вземеш тази карта. Да я усетиш, да се опиташ да доловиш каквото можеш от нея.
— Все искаш и искаш това от мен, Избрана — въздъхна Хеборик. — Но ти казвам, няма никаква връзка между силата на ръцете ми и Драконовата колода. Не мога да ти помогна…
— Тогава слушай внимателно и ще я опиша. Да оставим ръцете ти — сега те питам като някогашен жрец, като учен. Слушай. Лицето е очертано смътно, но намеква за…
— Смътно е — намеси се с презрителен тон Бидитал. — Защото не е нищо повече от проекция на нечие пожелателно мислене.
— Прекъснеш ли ме още веднъж, ще съжалиш, Бидитал — каза Ша’ик. — Достатъчно чух от теб по тази тема. Ако още веднъж си отвориш устата, ще ти откъсна езика. Призрачни ръце, ще продължа. Фигурата е леко над средния ръст. Има червена резка, като от белег — или кръв може би — по едната страна на лицето — нараняване, нали? Той… да, сигурна съм, че е мъж, а не жена — той стои на мост. От камък, но прорязан с цепнатини. Хоризонтът е изпълнен с пламъци. Изглежда, че той и мостът са обкръжени от негови следовници или слуги…
— Или стражи — добави Л’орик. — Простете, Избрана.
— Стражи. Да, добра възможност. Приличат на войници, нали?
— На какво стоят тези стражи — попита Хеборик. — Може ли да се види върху какво стоят?
— Кости — тук детайлът е много точен, Призрачни ръце. Как го разбра?
— Опишете костите, моля.
— Не са човешки. Много са големи. Вижда се част от череп, с издължена муцуна, с ужасни зъби. Носи останки от нещо като шлем…
— Шлем? Върху череп?
— Да.
Хеборик се смълча. Започна да се тресе, ала едва го усещаше. В главата му заотеква все по-силно неведом, пронизителен зов, вик на скръб и на болка.
— Господарят — каза с треперещ глас Ша’ик. — Стои някак странно. Ръцете му са свити в лактите, така че дланите му висят отстрани — много странна поза…
— Стъпалата му събрани ли са?
— Почти до невъзможност.
„Все едно че оформят връх.“ Смътно и някак глухо за собствените си уши, Хеборик попита:
— А в какво е облечен?
— Плътна коприна. Ако се съди по това как лъщи. Черна.
— Нещо друго?
— Има някаква верига. Пронизва го през торса, от лявото рамо надолу, през дясното бедро. Веригата е груба, от черно ковано желязо. На раменете му има дървени дискове — като еполети, но големи, по една педя всеки…
— Колко са всичко?
— Четири. Вече знаеш нещо, Призрачни ръце. Кажи ми!
— Да — промърмори Л’орик. — Имаш някакви идеи за това…
— Лъже — изръмжа Бидитал. — Той е забравен от всички — дори от своя бог — и сега се стреми да си спечели нова важност.
— Бидитал, ти си глупак — изхриптя насмешливо Фебрил. — Този човек докосва неща, които ние не можем да усетим, и вижда неща, за които сме слепи. Говори, Призрачни ръце. Защо Господаря стои така?
— Защото е меч — промълви Хеборик.
„Ала не какъв да е меч. Един меч е той. Над всички. И реже хладно. Този меч е като нрава на този мъж. Той сам ще изсече пътя си. Никой не ще го води. Вече стои в ума ми. Виждам го. О, Ша’ик…“
— Господар на Колодата — рече Л’орик и въздъхна. — Магнит към порядъка… срещу Дома на Вериги — ала стои сам, със стражи или не, докато слугите на Дома са много.
Хеборик се усмихна.
— Сам? Винаги е било така.
