— Аха. А в замяна ти ще ми кажеш ли за Господаря на Колодата?
— За някои неща ми е запретено да обяснявам…
— Защото са свързани с тайното минало на самата Ша’ик?
— Кълна се в бивните на Финир, Л’орик! Кой ли би могъл да подслушва този разговор в това гнездо на плъхове? Лудост е да говорим…
— Никой не подслушва, Хеборик. Погрижих се за това. Не съм небрежен към тайните. Доста научих за тайната ви история от самото начало…
— Как?
— Разбрахме се да не обсъждаме източниците. Исках да кажа, никой тук не знае, че си малазанец или че си беглец от отатаралските рудници. Освен Ша’ик, разбира се. Понеже е избягала с теб. Така че ценя личните тайни — със знанието и с мислите си — и винаги съм бдителен. О, имало е сондажи, ровене с чародейство — цял куп заклинания, разни обитатели тук следят съперниците си. Всяка нощ.
— Значи ще засекат отсъствието ти…
— За тези ровения спя дълбоко в шатрата си, Хеборик. Както и ти в твоята. Сами. Безопасни.
— Е, значи си много над техните чароддейства. Което те прави много по-властен от всеки от тях. — По- скоро чу, отколкото видя как Л’орик сви рамене и въздъхна. — Щом искаш подробности, засягащи Ша’ик и този нов Господар на Колодата, трябва да се срещнем тримата. А за да стане това, трябва да разкриеш за себе си пред Избраната повече, отколкото би ти се искало.
— Кажи ми поне това. Този нов Господар — той бе създаден веднага след поражението на Малазан на Дженабакъз. Или ще го отречеш? Онзи мост, на който стои той — той беше, или е, свързан по някакъв начин с Подпалвачите на мостове, защото те бяха унищожени в Панион Домин.
— Не мога да съм сигурен в тези неща — отвърна Хеборик. — Но това, което предполагаш, изглежда вероятно.
— Значи малазанското влияние все расте и расте — не само на нашия, земен свят, но и през лабиринтите, а вече и в Драконовата колода.
— Вие повторихте грешката на толкова много врагове на империята, Л’орик. Допуснахте, че всичко, което е Малазан, непременно трябва да е обединено, в намерение и в цел. Нещата са много по-сложни, отколкото си представяш. Не вярвам, че този Господар на Колодата е някакъв слуга на императрицата. Всъщност той не коленичи пред никого.
— А стражите му, Подпалвачите на мостове? Какво търсят там?
Хеборик усети, че въпросът е подвеждащ, но реши да продължи играта.
— Някои клетви във вярност се опълчват и на самата Гугла.
— Аха. Което значи, че е войник в тази знаменита рота. Какво пък, нещата започват да се изясняват.
— Нима?
— Я ми кажи, чувал ли си за един Бродник на духа, Кимлок?
— Името ми е смътно познато. Но не е тукашно. Каракаранг? Руту Джелба?
— Сега пребивава в Ерлитан. Историята му не е свързана с това, за което говорим, но по някакъв начин наскоро е бил в контакт с Подпалвач на мостове. Иначе няма как да се обясни стореното от него. Той им е дал песен, Хеборик. Песен на Танно, и любопитното е, че тя започва тук. В Рараку. Рараку, приятелю, е рожденото място на Подпалвачите на мостове. Разбираш ли значимостта на тази песен?
Хеборик извърна глава към огнището със сухата му топлина и не отвърна.
— Разбира се — продължи след малко Л’орик, — значимостта й донякъде се е смалила, тъй като Подпалвачите на мостове вече ги няма. Не може да бъде осветена…
— Сигурно — промълви Хеборик.
— За да се освети песента, трябва някой Подпалвач на мостове да се върне в Рараку, в рожденото място на ротата. А едва ли е вероятно, нали?
— Защо е нужно Подпалвач на мостове да се върне в Рараку?
— Защото магията на Танно е… елиптична. Песента трябва да е като змия, захапала опашката си. Песента на Кимлок за Подпалвачите на мостове засега е без край. Но трябва да бъде пята, така остава жива. — Л’орик сви рамене. — Тя е като заклинание, което продължава да действа и очаква развръзка.
— Кажи ми за нефритения гигант.
Върховният маг кимна, наля чай и сложи чашата пред Хеборик.
— Първият бе намерен дълбоко в отатаралските рудници…
— Първият!?
— Да. И досегът се оказа фатален за миньорите, осмелили се да се доближат. По-точно — изчезнали са. Без следа. Намерени са части от други двама — трите нишки вече са свързани. Гигантите са… натрапници в нашия свят. От някое друго селение.
— Идващи само за да бъдат оковани във веригите на отатарал — промълви Хеборик.
— Е, значи и ти знаеш нещо. Всъщност като че ли всеки път пристигането им тук е било предвиждано. Някой или нещо се грижи заплахата, която носят тези гиганти, да бъде предотвратена…
Но Хеборик поклати глава и го прекъсна:
— Не. Струва ми се, че грешиш, Л’орик. Самият проход — порталът, през който идва всеки гигант — той създава отатарала.
— Сигурен ли си?
— Не, разбира се. Твърде много са загадките около отатарала, за да е сигурен човек в каквото и да било. Имаше някаква схоларка — забравил съм й името, — която бе предположила, че отатаралът е сътворен от анихилацията на всичко, необходимо за да действа магията. Като шлака, в която цялата руда е изгорена. Беше го нарекла „абсолютното изцеждане на енергия“ — енергията, съществуваща във всички неща, било то одухотворени или не.
— А имала ли е хипотеза как би могло да стане това?
— Може би величината на отприщената магия — заклинание, всепоглъщащо енергията, от която се подхранва.
— Но дори боговете не биха могли да владеят такава магия.
— Вярно. Но все пак мисля, че е възможно… посредством ритуал, какъвто група смъртни чародеи биха могли да постигнат.
— Като Ритуала на Телланн? — Л’орик кимна. — Мда.
— Или смъкването на Сакатия бог. — Хеборик посегна към чашата.
Л’орик се вцепени, вторачен в татуираното лице на бившия жрец. Дълго мълча. Хеборик отпиваше от чая хен’бара. Най-сетне проговори:
— Е, добре. Ще ти кажа още нещо. Вече разбирам необходимостта, много голямата необходимост да го направя, въпреки че то ще… разкрие твърде много за мен.
Хеборик седеше и слушаше и докато Л’орик говореше, стените на схлупената му шатра се стапяха, топлината на огнището вече не го достигаше и единственото, което усещаше, идваше от призрачните му ръце. Те, двете, в края на китките му, се бяха превърнали в бремето на света.
Издигащото се слънце окъпа всички цветове в небето на изток. Карса огледа за сетен път провизиите си — храна, мехове с вода, вещи и дрехи, нужни за да оцелее в тази знойна безводна земя. Вещи съвсем различни от онова, което бе носил през живота си досега. Мечът му дори беше друг — железодръв беше по-тежък от кръвното дърво, резецът му бе по-груб, макар и почти — но не съвсем — толкова твърд. Не посичаше въздуха с лекотата на смазания му меч от кръвно дърво. Но му беше служил съвсем добре. Погледна небето. Цветовете на утрото почти се бяха стопили вече, синьото отпред чезнеше зад утаяващата се прах.
Тук, в сърцето на Рараку, богинята на Вихъра беше отнела цвета от огъня на слънцето и бе оставила пейзажа блед като смъртта. „Безцветен ли, Карса Орлонг?“ Призрачният глас на Байрот Гилд беше изпълнен със злъч. „О, не. Сребро, приятелю. А среброто е цветът на забвението. На хаоса. Среброто, когато последната капка кръв се измие от острието…“
— Стига приказки — изръмжа Карса.
— Току-що идвам, Тоблакай, още не съм казал нищо — проговори до него Леоман. — Не искаш ли да ти
