Но Могора не беше свършила, размахваше оплетения с трева дървен черпак и крачеше напред- назад.
— Нищо няма в килера, нищичко! И гости! Гости и гости! И да дойде да ни намери някаква храна? Никогаж! Мисля, че е умрял…
— Не е умрял — прекъсна я Апсалар и задържа лъжицата си над купата. — Видяхме го преди малко.
— Така казваш ти, с тая твоя блестяща коса и нацупени устнички — и гърди, виж я ти! — Чакай само да почнеш да ги тръскаш кутретата, до глезените ти ще са един ден, каквито са големи — не кутретата, гърдите. Кутретата ще са ти по косата — не, не тая блестяща коса на главата ти, добре де, да, тая коса, само така е думата. Та за какво говорех? Да, все аз трябва да излизам всеки ден, да се катеря по оная въжена стълба и да мъкна храна — да, троскотът става за ядене, стига да го сдъвчеш хубаво. Дъвчеш ли дъвчеш. Всеки ден наръчи троскот, барабонки, ризани, хлебарки, кръвничета…
Кътър и Апсалар оставиха лъжиците.
— … и да се препъвам в цицорите си. А после! — Размаха черпака и мократа трева се лепна в стената. — После проклетите бок’арала да ми бърникат и да ми крадат вкуснотийките — всяка хлебарчица и кръвниче! Забелязахте ли? В тая съборетина няма и една твар! Една мишка няма, една буболечка — хилядата паяка какво да правят, а?
Двамата гости продължиха да се хранят, като оглеждаха внимателно мътната течност в лъжиците, преди да я изсърбат.
— И колко дълго се каните да останете тука? Какво, това да не ви е хан? Как си я представяте, че ще си оправим с мъжа ми съпружеския живот? Ако не вие, или богове, или демони, или разни убийци ще се бъркат в спалните ни! Кога ще си отдъхна аз? — С тези думи старата закрачи към вратата и се отвя навън.
След малко Кътър примига и изправи гръб.
— Убийци?
— Калам Мекхар — отвърна Апсалар. — Оставил е следи. Старият навик на Подпалвачите на мостове.
— Върнал се е? Какво е станало?
Тя сви рамене.
— Изглежда, Сенкотрон и Котильон са намерили работа за всички ни. Предполагам, че Калам се кани да убие колкото може повече командири на Ша’ик.
— Хм, Могора всъщност повдигна интересен въпрос. Котильон е искал да се появим тук, но защо? Сега какво?
— Нямам отговори, Крокъс. Изглежда, Котильон залага повече на теб, отколкото на мен. Което не е изненадващо.
— Не е ли? Според мен е. Иначе защо го каза?
Тя го изгледа за миг, после извърна очи.
— Защото не държа да му слугувам. Притежавам твърде много негови спомени, още от смъртния му живот като Танцьора, за да може напълно да разчита на мен.
— Това твърдение не е окуражаващо, Апсалар…
От сенките засъска нов глас:
— Окуражаване ли ни трябвало? Просто, лесно, какво да му мислиш — защо не мога да измисля решение! Да кажа нещо тъпо, нещо, което няма да ми струва усилие. Дали? — След миг Искарал Пъст се изниза от тъмното и подуши във въздуха. — Тя е… готвила! — Очите му се спряха на купите на масата. — А вие го… ядете! Луди ли сте? Защо според вас се крия през всичките тия месеци? Защо според вас карам моите бок’арала да ровичкат из складовете й? Богове, глупаци такива! О, да, чудесна храна… ако си антилопа!
— Оправяме се — каза Кътър. — Искаш ли нещо от нас? Ако не, съгласен съм с Могора за едно — колкото по-малко те виждам, толкова по-добре…
— Тя иска да ме види, идиот с идиот! Защо според тебе все се опитва да ме излови?
— Да, колко е хубаво, нали? Но нека да сме реалисти, Пъст, тя е по-щастлива, че не й се буташ пред очите. Не си желан. Всъщност, Пъст, ти си напълно безполезен.
Върховният жрец се опули, озъби се, драсна обратно към ъгъла на стаята и изчезна в сенките.
Кътър се усмихна и се отпусна в стола си.
— Това подейства по-добре, отколкото се надявах.
— Намеси се между съпруг и съпруга, Крокъс. Не е разумно.
Той я изгледа с присвити очи.
— Накъде искаш да продължим оттук, Апсалар?
Тя не пожела да го погледне.
— Още не знам.
И Кътър разбра, че знае.
Копието беше от тежко дърво, но изненадващо гъвкаво.
— Късичко е за моя стил на бой, но ще свърши работа — каза Трул Сенгар. — Благодаря ти, Ибра Голан.
Т’лан Имасс се обърна и закрачи към чакащия Монок Очъм.
Трул Сенгар плю на ръцете си и ги избърса в опърпаните гамаши от еленова кожа. Огъна още веднъж копието, опря го на рамото си и погледна Онрак.
— Готов съм. Макар че малко кожи нямаше да ми дойдат зле — този лабиринт е студен, а вятърът мирише на лед — до вечерта ще завали.
— Ще тръгнем на юг — каза Онрак. — Скоро ще стигнем до края на леса и снегът ще обърне на дъжд.
— Звучи още по-неприятно.
— Пътят ни няма да е повече от няколко дни и нощи, Трул Сенгар. А през това време ще минем през тундра, савана и джунгла.
— Вярваш ли, че ще стигнем до Първия трон преди ренегатите?
Онрак сви рамене.
— Възможно е. Пътеката на Телланн няма да ни създаде пречки, докато тази на хаоса ще забави враговете ни, защото пътят през него никога не е прав.
— Не е прав, да. Това ме изнервя.
„Аха. Същото изпитвам и аз.“
— Повод за притеснение, вярно, Трул Сенгар. Все пак имаме повод за още по-голямо притеснение. Защото щом стигнем до Първия трон, ще трябва да го защитим.
Ибра Голан поведе, а Монок Очъм изчака Онрак и Тайст Едур да минат покрай него и закрачи след тях.
— Не ни се доверяват — измърмори Трул Сенгар.
— Така е — съгласи се Онрак. — Но все пак сме нужни.
— Най-крехкият съюз.
— И все пак може би най-сигурният, поне докато нуждата не отпадне. Да не го забравяме, Трул Сенгар.
Тайст Едур изсумтя в съгласие.
Продължиха напред мълчаливо; всяка крачка ги отвеждаше все по на юг.
Като по много други пътеки из лабиринта на Телланн, белезите от Омтоуз Феллак си оставаха видими и осезаеми за сетивата на Онрак. Реки от лед бяха прорязали този свят, проследили история на настъпване, а после — на отдръпване и оставили след себе си наноси глина, камъни и морени, грамади и сипеи, широки долини с корита, изровени чак до огладената основна скала. Постепенно вечната замръзналост отстъпи пред влажни торфени блата, из които на малки островчета, оформени от гнилите останки на стари дървета, изникваха криви, недорасли черни смърчове. Езера от черна вода обкръжаваха тези острови, обвити в гъсти мъгли и бълбукащи от газовете на гниенето.
Въздухът гъмжеше от насекоми — не намираха сред Т’лан Имасс и самотния им смъртен спътник нищо, което да им хареса, но все пак продължаваха да кръжат на гъсти, бръмчащи рояци. Скоро блатата отстъпиха
