Като че ли всички хора са склонни да не съзират тази истина, особено когато са заслепени от триумф след триумф. Погледни този малък огън пред мен, ако щеш. Една скромна победа… но ако го подхраня, то моята жадна наслада ще се засища, докато не пламне цялата равнина, сетне гората, след нея — целият свят. И тук се налага благоразумието… да загасиш пламъците, след като заекът се опече. Та нали подпалването на света също така ще убие всичко в него, ако не пламъците — то гладът, който ще ги последва. Разбираш ли за какво говоря, Монок Очъм?
— Не, Трул Сенгар. Никакво предисловие не е това.
— Грешиш, Монок Очъм — намеси се Онрак. — Предисловие е… към всичко.
Трул Сенгар го погледна през рамо и отвърна с усмивка.
Усмивка на смазваща тъга. На пълно… отчаяние.
Немрящият воин остана потресен.
Верига от хълмове обрамчваше околността и бавно се стапяше под сипещия се от небесата пясък.
— Скоро тези крайбрежни хълмове отново ще изчезнат под дюните — промърмори Перла.
Лостара сви рамене.
— Губим си времето — заяви тя и закрачи към първата височина. Въздухът бе натежал от утаяващата се прах и пясък, щипеше очите и дереше гърлото й. Но непрогледната пелена стесняваше хоризонта и ставаше все по-трудно да ги открият. Внезапната смърт на Стената на Вихъра подсказваше, че адюнктата е стигнала до Рараку и че в този момент настъпва към оазиса. Лостара помисли, че съгледвачите, патрулиращи по североизточните подстъпи, ще са малко, ако изобщо ги имаше.
Перла бе заявил, че вече е безопасно да вървят денем. Богинята се била отдръпнала, съсредоточила била навярно силата си за последно, взривно изригване. За сблъсъка с адюнктата. Една-единствена цел, съсредоточена в ярост, слабост, която можеше да се използва.
Лостара се усмихна. „Слабости. Никак не липсваха напоследък покрай нас, нали?“ Мигът им на дива страст бе отминал, поне за нея. Отприщването на дълго сдържана енергия — след като това стана, можеха да се съсредоточат върху други неща. По-важни неща. Перла обаче като че ли гледаше другояче на нещата. Тази сутрин дори се беше опитал да я хване за ръката, жест, който тя отблъсна решително. Смъртно опасният убиец бе на ръба да се превърне в скимтящо пале — отвращението от това заплашваше да я смаже и тя побърза да отклони мислите си в друга посока.
Времето им се изчерпваше, да не говорим за храната и водата. Рараку беше враждебна земя, враждебна към всеки живот, който дръзне да я използва. „Изобщо не е свята, а прокълната. Гълтачка на мечти, унищожителка на амбиции. А и защо не? Тя е една проклета пустиня в крайна сметка.“
Закатериха се по камънаците и се добраха до първия хребет. Перла примижа и каза:
— Близо сме. Отвъд онази висока тераса би трябвало вече да видим оазиса.
— И после какво? — попита тя, докато изтупваше прахта от опърпаните си дрехи.
— Ами, би било пълно нехайство от моя страна да не се възползвам от положението ни — би трябвало да мога да проникна в лагера и да забъркам кашата. Освен това — добави той — една от дирите ми води точно в сърцето на бунтовническата армия.
„Ястребовите нокти. Повелителят на възродения култ.“
— Толкова ли си сигурен в това?
Той кимна и леко сви рамене.
— Умерено. Започвам да се убеждавам, че този бунт е бил компрометиран отдавна, може би в самото начало. Целта да се спечели независимост за Седемте града не е толкова главна за някои, колкото би трябвало да е, и съм убеден, че тези скрити мотиви скоро ще се разкрият.
— И за теб е немислимо разкриването им да стане, без да е намесена ръката ти.
Той я изгледа.
— Скъпа, забравяш, че съм агент на Малазанската империя. Имам определени отговорности…
Очите й за миг се спряха на някакъв предмет, лежащ сред камъните — разпозна го за миг, после погледът й бързо се отмести. Загледа се в навъсеното небе.
— Не ти ли е хрумвало, че появата ти може да осуети някои мисии, които вече са в ход в бунтовническия лагер? Императрицата не знае, че си тук. Всъщност дори адюнктата вероятно смята, че сме далече оттук.
— Поддържащата роля не ме удовлетворява…
Лостара изсумтя.
— Е, подобна роля не е и чак толкова укорима — поправи се той. — Бих могъл да я понеса.
Лъжец. Тя клекна да намести металните наколенници, стягащи увитите й с кожа прасци.
— Би трябвало да можем да изкатерим онази тераса, преди да е залязло слънцето.
— Съгласен.
Лостара се изправи.
Заслизаха по каменистия склон. Земята беше осеяна с малки съсухрени телца на безброй пустинни твари, засмукани от Вихъра и загивали в несекващата буря, която ги беше задържала в себе си, докато с внезапното стихване на вятъра не бяха започнали да падат по земята. Бяха се изсипвали през целия ден, съсухрените обвивки се пукаха и пръскаха на всички страни, чукаха по шлема й, хлъзгаха се и отскачаха от раменете й. Ризани, черни пеперуди и други още по-дребни същества, макар понякога на земята да тупваше и някое по-голямо мъртво животинче. Лостара беше благодарна, че този порой най-после бе свършил.
— Вихърът не беше дружелюбен към Рараку — подхвърли Перла и подритна на една страна трупчето на малък бок’арал.
— Стига пустинята изобщо да се интересува от това, а на нея й е все едно. Съмнявам се, че това ще се отрази в дългосрочен план. Животът на една земя е много по-дълъг от всичко, което ни е познато, далеч по-дълготраен от тези нещастни същества. Освен това Рараку общо взето е мъртва.
— Привидностите лъжат. В тази Свята пустиня има дълбоки духове, момиче. Заровени под скалите…
— И животът по тези скали, също като пясъка, не значи нищо за тези духове. Ако си въобразяваш друго, значи си глупак, Перла.
— Глупак съм, че си въобразявам много неща — измърмори той.
— Не очаквай, че ще възразя на това наблюдение.
— Изобщо не ми е хрумвало, Лостара Юил. Все едно, бих те посъветвал да храниш благоразумен респект към загадките на Рараку. Твърде лесно е да се заблуди човек в тази привидно безжизнена и празна пустиня.
— Вече го открих.
Той се намръщи и въздъхна.
— Жалко, че гледаш на… някои неща по този начин. Мога само да заключа, че извличаш някакво особено удоволствие от разногласието, а когато то не съществува — или по-точно няма причина да съществува, — се стараеш да го създадеш.
— Много мислиш, Перла. Това е най-дразнещата ти слабост. И нека да сме откровени, при огромния списък на големите ти недостатъци това говори нещо. А след като започнахме да си даваме съвети, бих те посъветвала изобщо да престанеш да мислиш.
— И как бих могъл да постигна това? Да взема пример от теб може би?
— Аз мисля нито прекалено много, нито прекалено малко. Напълно уравновесена съм — точно това те привлича толкова. Като нощна пеперуда, привлечена от пламъка.
— Значи съм застрашен да бъда изгорен?
— На черна съсухрена коричка.
— Значи ме отблъскваш за мое добро. Жест на състрадание един вид.
— Пламъците нито отблъскват, нито привличат. Те просто съществуват, безстрастни, безразлични към самоубийствените пориви на пърхащите наоколо буболечки. Това е поредният ти недостатък, Перла. Да приписваш чувство там, където такова не съществува.
— Бях готов да се закълна, че имаше чувство, преди две нощи…
— О, пламъкът се разгаря жадно, щом има гориво…
— А на заранта остава само изстинала пепел.
