пред изгърбени скални куполи, ниското между тях бе прорязано на стръмни скатове, обрасли с храсти и сухи пинии. След това морените започнаха да се сливат в лъкатушен, издигнат над ниското мост, по който четиримата продължиха с още по-голяма лекота.
Заваля дъжд и базалтовата скала стана черна и хлъзгава.
Онрак чуваше хрипливия дъх на Трул Сенгар — приятелят му бе уморен. Но от устата на Тайст Едур не излезе нито дума за отдих, макар все по-често да се подпираше на копието като на тояга, докато продължаваха да се тътрят напред.
Скоро лес смени голата скала и бавно премина от иглолистна в широколистна гора, а хълмовете отстъпиха на по-равен терен. После гората оредя и изведнъж, оттатък линията от заплетени сухи клонаци и изпопадали дървета, пред очите им се просна равнина, а дъждът спря. Онрак вдигна ръка.
— Ще спрем тук.
Ибра Голан, на десет крачки пред тях, се обърна.
— Защо?
— Храна и почивка, Ибра Голан. Може да си забравил, но тези неща са нужни на смъртните.
— Не съм забравил, Онрак Прекършени.
Трул Сенгар се смъкна на тревата и се усмихна кисело.
— Това се нарича безразличие, Онрак. Аз, в края на краищата, съм най-малоценният от тази бойна група.
— Ренегатите няма да се спират по пътя си — каза Ибра Голан. — И ние не бива да спираме.
— Продължавай тогава — подкани го Онрак.
— Не — заповяда Монок Очъм. — Ще вървим заедно. Ибра Голан, малко почивка няма чак толкова да ни попречи. А и ми се ще Тайст Едур да ни поговори.
— За кое, Гадателю на кости?
— За твоя народ, Трул Сенгар. Какво ги е накарало да коленичат пред Окования?
— Няма лесен отговор на този въпрос, Монок Очъм.
— Ще ида да хвана дивеч — заяви Ибра Голан и изчезна сред вихрушка прах.
Тайст Едур огледа за миг жлебовете по върха на новото си оръжие, после го остави на земята и въздъхна.
— Историята е дълга, уви. А и вече не съм най-добрият избор да ви я разнищя така, както сигурно ще ти е от полза…
— Защо?
— Защото съм Остриган, Монок Очъм. Не съществувам повече. За моите братя, за моя народ аз никога не съм съществувал.
— Подобни твърдения са безсмислени пред лицето на истината — каза Онрак. — Ти си тук, пред нас. Съществуваш. Както и твоите спомени.
— Имало е Имасс, които са претърпявали изгнание — изхриптя Монок Очъм. — Но ние все пак говорим за тях. Трябва да говорим за тях, като предупреждение за другите. Каква полза от един разказ, ако не носи поука?
— Много просветен възглед. Но моят народ не е просветен. Не правим нищо за поучение. Нито за истината всъщност. Нашите разкази служат, за да придадат величие на ежедневното. Или да му придадат драматизъм, значимост и чувство за неизбежност. Сигурно някой би могъл да нарече това „поучение“, но не това е тяхната цел. Всяко поражение оправдава бъдеща победа. Всяка победа е добра. Тайст Едур не правят грешни стъпки, защото танцът ни е танцът на предопределението.
— И теб вече те няма в този танц.
— Точно така, Онрак. Всъщност никога не ме е имало.
— Изгнанието ти те принуждава да лъжеш дори за самия себе си — отбеляза Онрак.
— В известен смисъл е така. Следователно, принуден съм да преоформя разказа, а това е трудно. По онова време имаше толкова неща, които в началото не разбрах — във всеки случай не и когато се случиха. Много от знанията ми ме споходиха доста по-късно…
— След Остригването ти.
Бадемовите очи на Трул Сенгар се присвиха към Онрак и той кимна.
— Да.
„Както знанието, разцъфнало пред вътрешния ми взор веднага след разбиването на Ритуала на Телланн. Добре, това го разбирам.“
— Приготви се да разкажеш историята си, Трул Сенгар. Ако в нея може да се намери поука, то разбирането й е отговорност за тези, на които се разказва. Освободен си от тази необходимост.
— Тези думи са лъжливи — изсумтя Монок Очъм. — Всеки разказ поучава. Разказвачът, пренебрегнал тази истина, е изложен на риск. Ако трябва, откъсни се от историята, която ще ни разкажеш, Трул Сенгар. Единственият урок тук е унижението.
Трул Сенгар го изгледа ухилен.
— Не се бой, Гадателю, никога не съм бил основна фигура между играчите. Колкото до откъсването, какво пък, това вече се случи, тъй че ще ви разправя историята на Тайст Едур, що обитаваха севера на Ледер тъй, както те самите биха ви я разказали. С едно изключение — което, признавам, се оказа най- проблематично за ума ми — и то е, че в моя разказ няма да има възвеличаване. Никакво опиянение от славата, никакви претенции за съдбовност или неизбежност. Ще се постарая да не бъда този Тайст Едур, който съм външно, да се откъсна от културната си идентичност и така да изчистя разказа…
— Плътта не лъже — каза Монок Очъм. — Така че не сме заблудени.
— Плътта може да не лъже, Гадателю на кости, но духът може. Наложете си слепота и безразличие — и аз на свой ред ще се опитам да сторя същото.
— Кога ще започнеш своя разказ?
— При Първия трон, Монок Очъм. Докато очакваме идването на ренегатите… и техните съюзници Тайст Едур.
Ибра Голан отново се появи със заек с прекършен врат. Одра го с едно дръпване на ръката, после хвърли кръвясалото телце на земята до Трул Сенгар.
— Яж — нареди воинът и запокити кожата на другата страна.
Докато Тайст Едур палеше огън, Онрак се отдръпна. Думите на Трул Сенгар го бяха обезпокоили. Остригването до голяма степен бе заличило физическите белези, които можеха да отличат Трул Сенгар като Тайст Едур. Голото теме, надрасканото от белези чело. Но тези физически промени бяха нищо, като че ли, в сравнение с наложените силом промени в неговия дух. Онрак си даде сметка, че е привикнал с тази своя удобна дружба с Трул Сенгар, залъган може би от твърдостта му, от лекотата, с която се справяше с всяка трудност. Но сега му се струваше, че това удобство е било измамно. Спокойствието на Трул Сенгар бе породено от рани, чието изцеряване те прави безчувствен. Сърцето му беше непълно. „Той е като Т’лан Имасс, ала облечен в тленна плът. Искаме да възкреси спомените си от един живот, а после се чудим защо му е трудно да задоволи искането ни. Грешката е у нас, не у него.“
„Да, ние говорим за онези, които сме прокудили, но не за да предупредим, както твърди Монок Очъм. Нищо толкова благородно. Говорим за тях, за да препотвърдим присъдите си. Но тъкмо тази наша безкомпромисност води най-жестоката война — със самото време, с променящия се около нас свят.“
— Ще започна разказа си с предисловие — заговори Трул Сенгар, докато печеше одрания заек. — С едно много предпазливо наблюдение.
— Кажи го това наблюдение — подкани го Монок Очъм.
— Ще го кажа, Гадателю. То засяга природата… и необходимостта да се поддържа равновесие.
Ако Онрак имаше душа, сигурно щеше да се смрази като лед. Но воинът само бавно се обърна и заслуша думите на Трул Сенгар.
— Всеки натиск и всяка сила винаги си имат противодействие — говореше едурът, докато въртеше нанизания на шиш заек над пламъците. — И стремежът винаги е към равновесие. Това е над боговете, разбира се — то е течението на самото съществувание — но не, дори и над това, защото на самото съществувание се противопоставя забвението. Тази борба обхваща всичко, очертава контурите на всеки остров в Бездната. Или така поне вярвам вече. Отговорът на живота е смъртта. На мрака — светлината. На грандиозния успех — катастрофалният провал. На ужасяващото проклятие — секващият дъха благослов.
