— Ето, че започваш да разбираш. Но ти, разбира се, ще видиш в това окуражаване и ще започнеш да ровиш, за да разбереш още повече. Само че ще е губене на време, тъй че те съветвам да се откажеш. Задоволи се с беглия поглед, Перла.
— Разбирам… смътно. Е, добре, ще приема списъка ти от съвети.
— Нима? Наивността е най-непривлекателният ти недостатък, Перла.
Очакваше да изкрещи, но самообладанието му я впечатли — той само изпусна дъха си през зъби като изпод капака на казан.
Започнаха да изкачват последния склон, Лостара — възможно най-доволна от себе си от началото на деня, Перла — като че ли в съвсем друго настроение.
Щом стигнаха билото, Нокътят заговори отново:
— Какво беше онова, дето го си го прибра на предишното било, скъпа?
„Видял си го значи, нали?“
— Лъскаво камъче. Привлече ми окото. Но го хвърлих.
— О? Значи вече не е в кесийката на колана ти?
Тя изръмжа, дръпна кожената кесийка от колана си и я хвърли на земята, после смъкна металните си ръкавици.
— Виж сам тогава.
Той я изгледа изненадано и се наведе да вдигне кесията. Докато се изправяше, Лостара пристъпи напред. Ръкавиците й се натресоха в слепоочието му. Перла изохка и рухна на земята в несвяст.
— Идиот! — измърмори тя и си прибра кесийката.
Надяна отново ръкавиците, надигна го с пъшкане и го метна на рамо.
На по-малко от две хиляди крачки напред се простираше оазисът, забулен от гъстата прах и пушеците от безбройните лагерни огньове. По окрайнините му, в сянката на дърветата, се мяркаха кози стада. В двете посоки на дъга се извиваха останките от защитна стена.
Лостара се запъти надолу по склона, понесла Перла на рамото си.
Вече приближаваше подножието, когато чу тропот на коне вдясно от себе си. Наведе се, пусна Перла на земята и загледа появилите се от северозапад десетина пустинни конници. Животните им изглеждаха изтощени от глад, навели глави. Тя видя, че карат двама пленници.
Въпреки прахта, която ги беше покрила, и сгъстяващия се вечерен сумрак, успя да различи останките от униформи по двамата. „Малазанци. От Ашокския полк. Мислех, че са ги избили до крак.“
Воините яздеха без съгледвачи и не спряха лекия си галоп, докато не стигнаха до оазиса, след което се скриха под широките листа на дърветата.
Лостара се огледа и реши, че мястото, плитка падина в подножието на склона, е идеално да остане тук за нощта. Ако лежаха, нямаше да ги видят отникъде, освен от самия склон, а и това едва ли щеше да е възможно предвид бързо падащия мрак. Огледа Перла и се намръщи, като видя червената цицина на слепоочието му. Но дишането му беше стабилно, сърцето биеше спокойно и равномерно. Тя просна наметалото му, уви го в него, след което го върза и му запуши устата.
Щом тъмнината се сгъсти, Лостара се отпусна и зачака.
Малко по-късно в сенките се очерта смътна фигура, постоя неподвижно за миг, след което закрачи право към Перла. Лостара чу как изсумтя приглушено.
— За малко си щяла да му спукаш черепа.
— По-трудно е, отколкото си мислиш — отвърна тя.
— Толкова ли наложително беше?
— Така прецених. Ако не ми вярваш, защо изобщо ме нае?
Котильон въздъхна.
— Не е лош човек, знаеш ли. Верен е на империята. Злоупотребила си със самообладанието му.
— Щеше да се намеси. Непредсказуемо. Реших, че искаш пътят да е чист.
— Първоначално — да. Но вече предвиждам известна полза от присъствието му, след като нещата се… разгънат. Гледай да го събудиш някъде утре вечер, ако дотогава не се е съвзел сам.
— Добре, щом настояваш. Макар че покоят и самотата, с които се сдобих, ме устройват.
Богът я изгледа за миг и каза:
— Е, ще те оставя тогава. Чакат ме други задачи тази нощ.
Лостара бръкна в кесията си и му подхвърли нещо. Той го улови във въздуха, примижа и го огледа.
— Предположих, че е твое.
— Не, но знам на кого е. И съм доволен. Мога ли да го задържа?
Тя сви рамене.
— За мен не значи нищо.
— И не би трябвало, Лостара Юил.
Тя долови суховатата насмешка в думите му и реши, че е сбъркала, като му го е дала; че всъщност то е важно за нея, въпреки че засега не знаеше с какво.
— Не каза ли, че си тръгваш?
Усети го как се наежи — след което изчезна сред вихрушка от сенки.
Лостара легна по гръб на каменистата земя и доволно притвори очи.
Нощният ветрец беше изненадващо топъл. Апсалар стоеше пред прозорчето, гледащо към стръмния овраг. Нито Могора, нито Искарал Пъст навестяваха често тези високи етажи, освен когато нуждата не ги принудеше да дойдат насам да търсят храна, тъй че единствената й компания бяха няколкото стари бок’арала с посивели мустачки, които пръхтяха, пъшкаха и щъкаха вдървено по осеяния с боклуци под. Разпръснатите кокали подсказваха, че този най-висок етаж на кулата е мястото, където дребните същества идват, за да умрат.
Тя се взираше в пустошта, а бок’арала щъкаха около нея. Пясъкът и варовиковите скали изглеждаха сребристи под звездната светлина. По изронените стени на кулата около прозореца кацаха с тих плясък ризани, привършили късната си вечеря, дращеха с нокти и се вмъкваха в цепнатините, за да се скрият за настъпващия ден.
Крокъс спеше някъде долу, а домакините им — съпругът и съпругата — се дебнеха някъде из тъмните коридори. Никога не се беше чувствала толкова сама — и толкова удобно в тази самота. Беше се променила. Коравите пластове, загърнали душата й, бяха омекнали, подирили бяха нова форма в ответ на неуловимия натиск отвътре.
Най-странното беше, че с времето бе започнала да презира своя талант, своите смъртоносни умения. Бяха й ги натрапили, силом ги бяха вложили в костите и мускулите й. Бяха я затворили в ледена броня. Тъй че въпреки отсъствието на бога тя продължаваше да се чувства като две жени, побрани в едно тяло, не като една.
Което я караше да се чуди в коя от тези две жени е влюбен Крокъс.
Но не, тук нямаше никаква загадка. Той си беше избрал маската на убиец, нали? Младият ококорен крадец от Даруджистан се беше преобразил в зло отражение — не на рибарското момиче Апсалар, а на Апсалар хладнокръвната убийца. С вярата, че тази прилика ще осигури възможно най-дълбоката връзка между тях. Навярно щеше да успее, ако тя харесваше професията си, ако не я намираше за мръсна и отвратителна. Ако не я усещаше като вериги, оковали душата й.
Компанията в този неин затвор не носеше утешение. Любовта му беше към друга жена, към друга Апсалар. А нейната беше към Крокъс, не към Кътър. Тъй че уж бяха заедно, а всъщност бяха разделени; близки и същевременно чужди; и като че ли нищо не можеше да се направи по този въпрос.
Убийцата в нея предпочиташе самотата, а рибарската щерка, макар и по съвсем различен път, бе стигнала до същото утешение. Първата не можеше да си позволи любов. Втората знаеше, че никога не е била обичана. Също като Крокъс, стоеше на пътя на един убиец.
Нямаше смисъл да негодува. Щерката на рибаря не притежаваше жизнени умения от такава величина, че да може да се опълчи на неумолимата воля на убийцата. Навярно Крокъс по същия начин беше отстъпил пред Кътър.
Усети присъствие до себе си и промълви:
— Да беше си взел всичко свое със себе си, когато се махна.
