бяха преживели инцидента, сред които самият Калам и Бързия Бен, а след това всички се бяха споразумели донесенията им пред офицерите да са преднамерено мъгляви, а на въпросите да отговарят със свиване на рамене и поклащане на глава.
Отатарал, изглежда, не се напасваше добре с морантски муниции, особено с огнемети и подпалвачки. „Или казано другояче, не понася топлината.“ Той знаеше, че оръжията се потапят в отатаралска прах в последната фаза на изковаването им. Когато желязото всъщност е изстинало. Ковачите навярно бяха стигнали до това заключение по трудния начин. Но дори не в това беше цялата тайна. „Въпросът е какво става с нагорещения отатарал… когато хвърлиш магия по него.“
Бавно прибра оръжието в канията и съсредоточи вниманието си върху другото. При него ръбът беше гладък, леко закривен, както често ставаше с ковани на пластове остриета. Ецът едва се забелязваше по лъскавата му черна повърхност, сребърната инкрустация беше тънка като конец. От двата си ножа той предпочиташе този, заради тежината и баланса.
Нещо тупна на земята до него, отскочи с бръмчене от дървения ствол, затъркаля се и спря до дясното му коляно.
Калам се вторачи за миг в жълъда, след което погледна надвисналите над него клони и се усмихна.
— Ах, дъб. Никой да не казва, че не ценя хумора в този жест. — Надигна се и посегна да вземе жълъда. После се отпусна отново. — Също като едно време… Радвам се, че вече не го правим това…
От равнини — през савана, а след нея, най-сетне — джунгла. Бяха навлезли във влажния сезон и утрото беше затънало в пороен дъжд преди, малко след пладне, слънцето да пробие и да насити въздуха с гъсти изпарения. Докато тримата Т’лан Имасс и Тайст Едур се тътреха през гъстата зеленина.
Невидими животни прибягваха встрани от пътя им и се мятаха в гъстите храсталаци. По някое време се натъкнаха на отъпкана от дивеч пътека, водеща в тяхната посока, и тръгнаха по нея.
— Това не родната ви територия, нали, Онрак? — попита Трул Сенгар, докато вдишвате влажния душен въздух. — Всичките тези кожи, които сте навлекли…
— Прав си — отвърна му Т’лан Имасс. — Ние сме народ на студения климат. Но този район съществува в спомените ни. Преди Имасс е имало друг народ — по-стар и по-примитивен. Обитавали са по-топли земи и са били високи, тъмните им кожи са били покрити с тънка козина. Знаем ги под името Ерес. В наше време са оцелели отделни анклави — времето, затворено в този лабиринт.
— И са живели в джунгли като тази?
— В окрайнините им понякога, но по-често из околните савани. Обработвали са камък, но са били по- неумели от нас.
— Имало ли е гадатели на кости между тях?
Отвърна му Монок Очъм, който вървеше зад тях:
— Всички Ерес са били гадатели, Трул Сенгар. Защото те първи са носили искрата на разума, първи са били надарени от духовете с този дар.
— Изчезнали ли са вече, Монок Очъм?
— Да.
Онрак не добави нищо. Щом Монок Очъм бе намерил причина да излъже, Онрак едва ли можеше да измисли друга, за да възрази на шамана. А и не беше толкова важно. Никой не беше откривал Ерес в Лабиринта на Телланн.
След малко Трул Сенгар попита:
— Близо ли сме вече, Онрак?
— Близо сме.
— И ще се върнем ли тогава в нашия свят?
— Да. Първият трон се намира в основата на един разлом под град…
— Тайст Едур няма защо да знае името на този град, Онрак Прекършени — прекъсна го Монок Очъм. — Той вече знае твърде много за нашия народ.
— Това, което знам за вас, Т’лан Имасс, едва ли може да мине за тайна — каза Трул Сенгар. — Вие предпочитате убийството пред преговорите. Не се колебаете да убивате богове, щом ви падне сгода. И предпочитате да разчиствате бъркотията, която създавате — виж, последното е похвално. За жалост точно тази бъркотия е твърде голяма, макар да подозирам, че сте твърде горди да го признаете. Колкото до вашия Първи трон, изобщо не държа да знам точното му местоположение. Освен това едва ли ще преживея сблъсъка с родствениците ви ренегати.
— Тук си прав — съгласи се Монок Очъм.
— Вероятно ще се погрижите за това — добави Трул Сенгар.
Гадателят не отвърна нищо.
Не беше и нужно, помисли си Онрак. „Но аз ще го защитя. Сигурно Монок и Ибра го разбират и затова ще нападнат първо мен. Точно така бих постъпил, ако бях на тяхно място. Най-странното е, че като че ли съм.“
Пътеката изведнъж излезе на поляна, отрупана с кости. Безброй зверове от джунглата и саваната бяха довлечени тук от леопарди и хиени, прецени Онрак. Забеляза, че всички дълги кости са сдъвкани и нацепени от мощни челюсти. Въздухът вонеше на гнило, прехвърчаха рояци мухи.
— Самите Ерес не са създавали свои свещени градове — заговори Монок Очъм, — но са разбирали, че има места, където се събира смърт, където животът е само спомени, объркани и изтлели. И често са донасяли мъртвите си на такива места. Силата се трупа на пластове… това е рожденото място на светостта.
— И вие сте го преобразили в портал — каза Трул Сенгар.
— Да — отвърна гадателят на кости.
— Много държиш да приписваш заслуги на Имасс, Монок Очъм — каза Онрак и се обърна към Тайст Едур. — Свещените градове на Ерес са се врязали в преградите на Телланн. Твърде стари са, за да ги надделее.
— Казахте, че светостта им е породена от смъртта. На Гуглата ли са тогава?
— Не. Гуглата не е съществувал, когато са били създадени, Трул Сенгар. А и не са изрично свързани със смъртта. Силата им, както каза Монок Очъм, идва от напластяването. Камък, оформен в сечива и оръжия. Въздух, оформен от гърла. Умове, които са откривали, смътно като примигващите пламъчета в небето, разбирането на забравата, на края… на живот, на любов. Очи, които са съзирали борбата за оцеляване и с почуда са виждали неизбежния й провал. Да узнаеш и да разбереш, че всички ние трябва да умрем, не означава да почиташ смъртта, Трул Сенгар. Да знаеш и да разбираш само по себе си е магия, защото кара всички ни да изправим гръб.
— В такъв случай, изглежда, че вие, Имасс, със своята Клетва сте нарушили най-древните закони — промълви Трул Сенгар.
— Нито Монок Очъм, нито Ибра Голан ще се съгласят с изречената от теб истина — каза Онрак. — Но си прав. Ние сме първите нарушители на закони и това, че сме преживели толкова дълго, е подобаващо и заслужено наказание. Остава ни единствено надеждата, че Призовникът ще ни дари с освобождение.
— Вярата е опасно нещо — въздъхна Трул Сенгар. — Е, ще го използваме ли този портал?
Монок Очъм махна с ръка и гледката около тях се промени, светлината помръкна.
Миг преди да се спусне абсолютният мрак, смътният вик на Тайст Едур привлече вниманието на Онрак. Воинът се обърна рязко и видя силуета, застанал на десетина крачки от тях — висока мускулеста фигура с тънка жълтеникава козина и дълга разрошена коса, спускаща се под раменете. Жена. Гърдите й бяха едри и издути, бедрата — широки. Изпъкнали скули, широка уста с пълни устни. Всичко това успя да го зърне само за миг, докато тъмнокафявите очи, засенчени под изпъкналото чело, огледаха тримата Т’лан Имасс, преди да се приковат в Трул Сенгар.
Тя пристъпи към Тайст Едур с изяществото на сърна…
И светлината изчезна напълно.
Онрак чу още един вик — изненадания вик на Трул Сенгар, и понечи да се втурне натам, но спря, мислите му изведнъж се разсипаха, образи засвяткаха в ума му. Времето сякаш се огъна навътре в себе си, потъна дълбоко, после отново се издигна…
Искри засвяткаха ниско по земята, замигаха пламъчета.
