Бяха в разлома, застанали на осеяното му с камъни дъно. Онрак се огледа и видя Трул Сенгар — беше проснат по очи върху мократа скала.
Т’лан Имасс се приближи.
Смъртният беше в несвяст. Скутът му беше зацапан от кръв, изляла се между краката му. Онрак видя, че изстива бързо, и реши, че не е негова, а на жената Ерес, която бе… поела семето му.
„Първото му семе.“ Но нищо девствено нямаше у нея. Гърдите й бяха издути от мляко; зърната бяха смачкани от гладните устни на сучеща рожба. От какво беше тогава кръвта?
Онрак коленичи до Трул Сенгар.
И видя прясната рана от нарезите под пъпа му. Три успоредни резки, прокарани косо, и кървави отпечатъци от други три — сигурно онези, които жената беше прорязала през своя корем — в обратна посока.
— Вещицата Ерес е откраднала семето му — промълви Монок Очъм.
— Защо? — попита Онрак.
— Не знам. Умовете на Ерес са като на зверове…
— Без да се изключва всичко друго — отвърна Онрак. — Знаеш го много добре.
— Може би.
— Явно го е направила съзнателно. С цел.
Монок Очъм кимна.
— Така изглежда. Но защо Тайст Едур е в безсъзнание?
— Умът му е другаде.
Гадателят на кости килна насмешливо глава.
— Е, това е дефиницията за безсъзнателното…
— Не, той е другаде. Когато се приближих, влязох в досег с магия. Излъчвана от тази Ерес. По липса на по-добър термин, беше лабиринт, едва оформен, на самата граница на забвението. Беше… — Онрак замълча. — Беше като самите Ерес. Проблясък на светлина зад очите.
Чу как Ибра Голан извади меча си и се изправи.
Отвъд светлината на огъня се чуха звуци и Т’лан Имасс видя сиянието на тела от плът и кръв — десет, двайсет. И още нещо идваше насам, с неравни провлечени стъпки.
След миг демонът апториан се извиси пред тях, осветен от пламъците на огъня, разгъна се като черна коприна. А на единственото му изгърбено рамо яздеше младо същество. Тялото му бе като на човек, но на лик беше апториан — едно огромно око, блестящо и шестоъгълно, широка уста, която се разтвори и оголи два реда остри като игли зъби, които сякаш можеха да се прибират навътре и да се скрият. Ездачът бе облечен в черна люспеста броня. По сбруята, стегнала гърдите му, имаше поне десетина оръжия, от дълги ножове до ками за мятане. На колана му висяха два къси арбалета с дръжки от еленови рога.
Ездачът се наведе от изгърбеното рамо и заговори — тихо и хрипливо:
— Това ли е всичко, което могат да заделят Логрос?
— Не си желан тук — рече в отговор Монок Очъм.
— Колко лошо, Гадателю на кости. Защото сме тук. Да браним Първия трон.
— Кой си ти и кой те изпрати тук? — попита Онрак.
— Аз съм Панек, синът на Апт. Не ми е дадено да отговоря на другия ти въпрос, Т’лан Имасс. Аз браня само външната преграда. Залата, където е Първият трон, има вътрешна преграда — тя е тази, която командва нас. Тя навярно може да ви отговори. Може дори да пожелае.
Онрак вдигна Трул Сенгар на ръце и каза:
— Тогава ще поговорим с нея.
Панек се усмихна и отново оголи острите си зъби.
— Както казах, Тронната зала. — И добави с още по-широка усмивка: — Не се съмнявам, че знаете пътя.
24.
В най-старите, най-фрагментарни текстове ще се намерят смътни упоменавания на Ерес’ал, име, което, изглежда, е обозначавало онези най-древни духове, които представляват самата същност на физическия свят. Не съществува, разбира се, емпирично средство, с което да се определи дали придаването на смисъл — силата, свойствена на създаването на символи на неодухотвореното — е било каузативно, тоест творческата сила, стояща зад Ерес’ал; или е била намесена някаква друга, мистериозна сила, насърчаваща натрупването на смисъл и значение от страна на по-късни интелигентни форми на живот.
Така или иначе, неоспорим факт е рядко признаваната, но могъща сила, съществуваща като подземни пластове в някои забележителни особености на тази земя; нито може да се отрече, че тази сила се проявява с дискретна и в същото време — могъща ефикасност дотолкова, че да изкриви стъпките на боговете — и понякога се оказва достатъчна, за да ги надвие категорично…
Огромните коралови хребети бяха изронени на хълмове с плоски била от хилядолетия навяван от вятъра пясък. Склоновете им бяха разядени и прогнили, надупчени и подровени, ниските проходи между тях — тесни, криволичещи и запълнени с остри парчета вкаменен корал. Според Гамът и боговете едва ли биха избрали по-неподходящо място за лагеруване на армия.
Но като че ли нямаха друг избор. Нищо друго не предлагаше подстъп към бойното поле и, както бързо се разбра, позицията, след като беше заета, бе защитима като най-непристъпната планинска цитадела — това бе единствената им спасителна утеха.
Стремглавият марш на Тавори във вражеската паст, към бойното поле, което бяха избрали, беше, както подозираше Юмрукът, основният източник на тревогата и смута, обзели легионите. Той гледаше как войниците се придвижват на стотни, за да заемат и задържат многобройните коралови острови, надвиснали над сухата падина. Щом заемеха позиции, щяха да започнат да вдигат отбранителни бариери и ниски валове от отломките, а след това — рампи на южните скатове.
Капитан Кенеб нервно се размърда в седлото. Пред очите им първите отделения на легиона се отправиха към един голям, бял като кост коралов остров в най-западния край на падината.
— Няма и да се опитват да ни изтласкат от тези острови — рече той. — Защо да си правят труда, след като е ясно, че адюнктата се кани да ни подкара направо в капана?
Гамът не остана глух за съмнението и скептицизма, полускрити под думите на Кенеб; съжаляваше, че не може да отвърне нещо, с което да го окуражи, да му вдъхне вяра в способността на Тавори да формулира и да приложи смислена тактика. Дори Юмрукът беше разколебан. По време на похода от Ейрън не беше видял нито една внезапна проява на гениалност. Всъщност през цялото време бяха вървели изпънати като пика на север. „Какво точно подсказва това? Целенасоченост, достойна за подражание, или липса на въображение? Дали двете са толкова различни, или просто са различни подходи към едно и също?“ А сега се подреждаха, с еднообразна както винаги рутина, за настъпление — вероятно по изгрев-слънце на другия ден — срещу врага и неговите отбранителни изкопи и валове. Враг достатъчно умен, за да направи подстъпите към позициите си изключително трудни за преодоляване.
— По онези рампи ще изгинем всички — измърмори Кенеб. — Корболо Дом се е подготвил за това, както би го направил всеки компетентен, обучен от Малазан командир. Иска да се скупчим и да започнем да напираме по склоновете под безкрайния порой от стрели на арбалети и балисти, да не говорим за магията. Погледнете само колко хубаво е огладил повърхностите на рампите, Юмрук. Камъните, щом станат хлъзгави от пролятата кръв, ще се превърнат в масло под краката ни. Няма да можем да стоим на…
— Не съм сляп — прекъсна го с ръмжене Гамът. — Нито адюнктата: длъжни сме да го приемем.
