— Разбрано, адюнкта.
— Накарайте някой резач да се погрижи за ръката ви, Юмрук Гамът.
— Слушам. — Той обърна коня и заслиза по склона.
Главоболието започна да спада, ала самата песен сякаш беше отровила жилите му — музика на плътта и костите, намекваща за лудост. „Оставете ме на мира, проклети да сте. Аз съм само един обикновен войник. Войник…“
Стрингс седеше на скалата, стиснал главата си с ръце. Беше смъкнал шлема, но нямаше спомен да го е правил, и сега той лежеше в краката му, замъглен зад вълните от болка, издигащи се и спадащи като подмятано от бурята море. Наоколо шепнеха гласове, искаха да стигнат до ума му, ала не можеше да разбере какво му казват. Песента бе закънтяла изведнъж и гръмко в черепа му, стичаше се по крайниците му като огън.
Нечия ръка го стисна за рамото и той усети просмукващата се в жилите му търсеща и опипваща магия, колеблива в началото, после съвсем се присви и се отдръпна, за да се върне с още по-голяма сила… а с нея — и тишината. Блажен покой, хладен и утешителен.
Най-сетне сержантът можа да вдигне глава.
Видя, че отделението се е струпало около него. Ръката на рамото му беше на Ботъл — лицето на момъка бе пребледняло, по челото му бяха избили капчици пот. Очите им се срещнаха, Ботъл кимна и бавно отдръпна ръката си.
— Чуваш ли ме, сержант?
— Смътно. Като от трийсет крачки.
— Болката махна ли се?
— Да. Какво направи?
Ботъл извърна глава. Сержантът се намръщи.
— Всички останали, на работа. Ботъл, ти остани.
Кътъл дръпна Тар за ръкава, капралът се изправи и изломоти:
— Хайде, войници. Дупки ни чакат за копаене.
Сержантът и Ботъл ги изчакаха да се отдалечат. Отделението беше заело позиция на най-югозападния остров с изглед към дюните, проснали се до хоризонта. Право на север водеше достатъчно широк коридор, през който щеше да се изтегли врагът — стига да побегнеше. Зад него се издигаше неголяма могила с плоско било, на която се бе разположил ескадрон пустинни воини. По билото се мяркаха съгледвачи.
— Хайде Ботъл, казвай.
— Духове, сержант. Те се… пробуждат.
— И какво общо, в името на Гуглата, има това с мен?
— Смъртната кръв, мисля. Тя си има своя песен. Помнят я. Дойдоха при теб, сержант, жадни да влеят гласовете си в нея. В… ъъъ… в теб.
— Защо точно в мен?
— Не знам.
Стрингс изгледа за миг младия маг, смутен от горчилката на тази лъжа, и кисело промълви:
— Мислиш, че е защото съм обречен да умра тук — в този бой.
Ботъл отново извърна очи.
— Не съм сигурен, сержант. Тази земя е непонятна за мен. И духовете й. И какво общо има с теб всичко това…
— Аз съм Подпалвач на мостове, момче. Подпалвачите на мостове се родиха тук. В пещта на Рараку.
Ботъл огледа с присвити очи пустинята на запад.
— Но… те бяха пометени.
— Да. Бяха.
Замълчаха. Корик беше счупил лопатата си в един камък и нижеше възхитителен списък сетски ругатни. Другите се бяха спрели да послушат. На северния край на острова отделението на Геслер енергично трупаше стена от парчета корал и камъни — тя изведнъж се катурна и камънаците се затъркаляха по склона. От могилата отсреща се разнесоха дюдюкания и дивашко „ууу!“.
— Няма да е обичайната битка, нали? — попита Ботъл.
Стрингс сви рамене.
— Няма такова нещо като обичайна битка, момче. Нищо обичайно няма в клането и в смъртта, в болката и ужаса.
— Нямах предвид това.
— Знам, Ботъл. Но войните напоследък гъмжат от магии и муниции, тъй че те чакат изненади.
Двете псета на Геслер притичаха покрай тях — грамадният браничар подтичваше след Роуч, все едно че рошавото пале го водеше за каишка.
— Това място е… сложно — въздъхна Ботъл. Пресегна се и вдигна от земята един каменен диск. — Ерес’ал. Топор — падината долу е осеяна с тях. Някогашното езеро ги е огладило. Правили са всяко от тях дни наред, а дори не са ги използвали — просто са ги захвърляли в езерото. Безсмислено, нали? Защо ще правиш сечиво, щом няма да го използваш?
Стрингс го зяпна.
— За какво говориш, Ботъл? Кои са тези Ерес’ал?
— Били са, сержант. Отдавна са изчезнали.
— Духовете?
— Не, те са от всички времена, от всеки век, преживян от тази земя. Баба ми разказваше за Ерес, Обитателите, живели във времена преди Имасс, първите създатели на сечива, първите, които са оформяли своя свят. — Младият маг поклати глава, за да надвие трепета си. — Не бях очаквал, че ще срещна някого от тях — беше тук, тя беше тук, в онази песен в теб.
— И тя ли ти каза за тези сечива?
— Не пряко. По-скоро… хъм, слях се с нейния ум. Тя беше тази, която ти дари тишината. Не бях аз — нямах толкова сила, — но я помолих и тя прояви милост. Поне така ми се струва — че беше милост.
— Беше, момче. Можеш ли все още да… говориш с тази Ерес?
— Не. Исках само да се махнат от… кръвта…
— Моята кръв.
— Е, най-вече твоята кръв, сержант.
— А другото?
— Другото е на песента. Песента на, ъъъ, Подпалвачите на мостове.
Стрингс затвори очи и отпусна глава на скалата. „Кимлок, проклетият Сънебродник на Танно в Ерлитан. Казах му «не», но той все пак го направи. Открадна ми историята — не само моята, но на Подпалвачите на мостове — и я превърна в песен. Кучият син е дошъл и я е дал на Рараку…“
— Иди да помогнеш на другите, Ботъл.
— Слушам, сержант.
— А, и… благодаря.
— Като се срещна следващия път с вещицата Ерес, ще й го предам, сержант.
Стрингс се загледа след мага. „Значи и следващ път ще има, а? Интересно, колко неща не ти е казала, момче?“ Замисли се дали наистина утрешният ден ще се окаже свидетел на последната му битка. Навярно беше призован тук, за да се присъедини към падналите Мостоваци. „Какво пък, не е толкова зле. Не бих могъл и да моля за по-добра компания. Проклятие, колко ми липсват. Всички ми липсват. Дори Хедж.“
Отвори очи, надигна се, взе шлема и си го нахлузи на главата. Обърна се и се загледа над падината на североизток, към вражеските укрепления и прахта и дима над града, скрит сред оазиса. „Ти също, Калам Мекхар. Чудя се знаеш ли защо си тук…“
Шаманът беше изпаднал в бяс. Потръпваше, съскаше и подскачаше като рак в прашните кръгове около плоското парче кокал, чернеещо върху огнището. Коураб, напълнил устата си с черупки от пустинни скарабеи, нанизани на връв около врата му да го пазят от зло, примижа, щом зъбите му спукаха една и
