устата му се напълни с горчиво. Дръпна наниза от устата си и започна да плюе черните парчета.
Леоман закрачи към шамана, сграбчи го за телабата, вдигна го от земята и го разтърси. Разхвърчаха се дрипи, косми и слюнка. Леоман го пусна и изръмжа:
— Какво видя?
— Армии! — изврещя старчето и заопипва носа си, все едно че току-що се бе залепил на лицето му.
Леоман се навъси.
— Да де, тях и ние ги виждаме, проклет шарлатан…
— Не! Още армии! — Изниза се покрай него и затича към южния край на могилата, заподскача и взе да сочи към малазанците, които се окопаваха на острова срещу древния отводнителен канал.
Леоман не го последва, а се върна при Коураб и другите трима воини, присвити зад ниската стена.
— Коураб, изпрати нов ездач при Ша’ик — не, я по-добре иди сам. Дори да не одобри това, че сме се върнали, искам да знам как ще са подредени племената на Маток утре рано. Разбери го, след като говориш с Ша’ик — и се постарай да се срещнеш с нея лично. После се върни тук.
— Ще направя каквото заповядваш — заяви Коураб и се изправи.
На двайсетина крачки от тях шаманът подскачаше в кръг и врещеше:
— Те са тук! Кучетата, Леоман! Кучетата! Уикските псета!
Леоман се намръщи.
— Глупакът се е побъркал…
Коураб затича към коня си. Нямаше да губи време с оседлаването му, особено ако това означаваше да слуша безумните брътвежи на шамана. Метна се на гърба му, стегна каишките, придържащи пиката на гърба му, стисна юздите и го пришпори.
Пътят към оазиса се извиваше между нащърбените скали и той остави животното само да пробира стъпките си през теснините.
Денят вече гаснеше и сенките се удължаваха. Щом конят изгази през порутените зидове и сви по острия завой, воня на гнило изведнъж удари в ноздрите и животното, и ездача.
Пътеката беше блокирана. Мъртъв кон, а зад него — човешки труп.
Коураб скочи на земята с разтуптяно сърце и предпазливо тръгна напред.
Беше вестоносецът на Леоман — онзи, когото беше изпратил още с пристигането на отряда. Една стрела от арбалет го бе поразила в слепоочието, беше пронизала костта и бе изригнала от другата страна с кръв и късчета мозък.
Коураб огледа скалистите брегове от двете страни. Ако тук имаше убийци в засада, вече щеше да е мъртъв. Сигурно не бяха очаквали други вестоносци.
Върна се при коня си, преведе го през двата трупа и отново се метна на гърба му. Продължи напред, очите му шареха наляво и надясно.
След още шейсет крачки пътеката го изведе на песъчлив скат, отвъд който вече се виждаше загърнатата в прах ивица на дърветата гулдинда.
Коураб въздъхна облекчено и смуши коня.
Двата смазващи удара в гърба го отхвърлиха напред. Без стремена и седло, Коураб успя да се задържи, като прегърна врата на коня. Животното изцвили от болка и хукна.
Коураб се смъкна надолу под корема му, притиснал гърди между двата му предни крака.
Още една метална стрела издрънча по камънаците и изхвърча настрана. Конят спря по средата на склона.
Коураб се завъртя и се метна отново на гърба му. Беше изгубил юздите, но пръстите му се вкопчиха в гривата и той заби пети в хълбоците на животното.
Нова стрела дрънна по камъните, после копитата заудряха по пясък и изведнъж ги окъпа слънчева светлина. Точно пред тях бе оазисът и прикритието на дърветата. Коураб се приведе над главата на коня и препусна още по-бързо.
Влязоха между дърветата. Коураб се наведе и видя дълбокия разрез в левия хълбок на коня. Зърна и част от пиката си, която вече се клатеше разхлабена на гърба му. В дървото се бяха забили две стрели от арбалет. Всяка беше ударила под различен ъгъл, но ударите трябваше да са били едновременни, защото отцепените парчета се бяха заковали едно в друго, спирайки инерцията на стрелите.
Коураб смъкна счупеното оръжие, захвърли го и продължи устремно по пътеката.
— Тигрови шарки върху жабок — измърмори тя. Очите й бяха замъглени от пушека на ръждивеца. — Така като че ли изглеждаш още по-опасен.
— Чиста отрова съм си, я — отвърна Хеборик. Взираше се в нея в сумрака. В погледа й отново имаше живец, острота, надвишаваща подхвърляните язвителни шеги и намекваща, че умът й най-сетне се е прочистил от затъпяващата мъгла на дъранга. Още кашляше, сякаш дробовете й бяха пълни с течност, но пелинът и ръждивецът донякъде я бяха пооблекчили.
Върнала си беше любопитното — макар и малко сурово — изражение, докато дърпаше силно от наргилето и димът излизаше на валма от ноздрите й.
— Ако можех да те видя, щях да реша, че си се пооправила донякъде — промърмори Хеборик.
— Така е, дестраянте на Трийч. Макар че с тези котешки очи човек би си помислил, че можеш да пронижеш всяко було.
Той изсумтя.
— Не само не размазваш вече думите си, Сцилара.
— Какво правим сега? — попита тя след малко.
— Скоро ще се стъмни. Мисля да ида да намеря Л’орик и да го помоля да ме придружи.
— И после?
— После мисля да те заведа при Фелисин Младата.
— Осиновената дъщеря на Ша’ик?
— Да.
Сцилара извърна замислено глава и дръпна от ръждивеца.
— На колко години си, момиче?
Тя сви рамене.
— На колкото трябва. Ако Фелисин Младата ще ми заповядва, така да бъде. Няма смисъл да негодувам.
Странен разговор — вървеше на отскоци, които объркваха Хеборик. Ша’ик беше същата. Сигурно, помисли той с гримаса, талантът за интуитивно мислене бе присъщ само на жените — нямаше достатъчно опит с тях, от който да може да извлече, въпреки напредналите си години. Храмът на Финир беше предимно мъжки, доколкото се отнасяше до самия орден, а животът му като престъпник по необходимост включваше само шепа близки познанства. Отново бе попаднал не в свои води.
— Фелисин Младата не държи да командва никого според мен. Това не е смяна на един култ с друг, Сцилара — във всеки случай не и по начина, по който го виждаш. Тук никой няма да се опитва да те манипулира.
— Вече ми го обясни. — Тя въздъхна тежко, поизправи гръб и остави мундщука на наргилето на пода. — Е, добре. Хайде, поводи ме в тъмното.
Той я изгледа с присвити очи.
— Ще те поведа… щом дойде времето…
Сенките се удължиха и погълнаха цялата падина под позицията им. Ша’ик стоеше на върха на най- северната рампа и оглеждаше струпаното малазанско воинство по отсрещните хълмове. Продължаваха да се окопават. Методична беше сестра й, както винаги.
Извърна очи наляво и огледа позициите на Корболо Дом. Всичко беше в готовност за утрешното сражение, виждаше се и напанецът — пълководец, обкръжен от адютантите и охраната си, застанали в края на централната рампа. Правеха същото като нея: наблюдаваха армията на Тавори.
„Всички сме на мястото си.“ Изведнъж цялата работа й се стори безсмислена. Цялата тази игра на убийствени тирани, тласкащи армиите си към неизбежния сблъсък. Хладното безразличие, с което щеше да
