Хеборик се опита да се надигне, но болката изригна от счупеното ребро и го смъкна, останал без дъх и заслепен.
Чуха се стъпки — на трима души, двама отдясно и един — отляво. Ножовете изсвистяха от каниите. Приближиха се още… и спряха.
Някой стоеше над Хеборик. Успя да различи като в мъгла два прашни ботуша и подуши вонята от тях — на мухлясала пръст. Други два ботуша изскърцаха по земята зад краката му.
— Махнете се оттук, духове! — изсъска нечий глас на няколко крачки встрани.
— Много е късно за това, убиецо — измърмори фигурата над Хеборик. — А и току-що дойдохме.
— В името на Гуглата, Пастиря на души, пропъждам ви от този свят.
На властния тон на убиеца отвърнаха с тих смях.
— На Гуглата се кланяш, а? О, да, долових силата в думите ти. Уви, тук Качулатият е безсилен. Не съм ли прав, скъпа?
Стоящата при краката на Хеборик фигура изсумтя в съгласие.
— Последно предупреждение — изръмжа убиецът. — Оръжията ни са осветени — ще изпият душите ви…
— Несъмнено. Стига изобщо да стигнат до нас.
— Само двама сте… а ние сме трима.
— Двама ли?
Ново скърцане на ботуши. След това — много рязко и близо по земята — плисна кръв. Паднаха тела, чуха се последни хрипливи дихания, и всичко затихна.
— Трябваше да оставим един жив — рече женски глас.
— Защо?
— За да го пратим при онова надуто напанско копеле с обещание за утре.
— Така е по-добре, мила. Никой вече не харесва изненадите — това му е сбърканото на света, мене ако питате…
— Не те питаме. Този старец ще се оправи ли според теб?
Сумтене.
— Съмнявам се, че Трийч ще се откаже от новия си дестраянт с едно жалко „мяуу“. Освен това онази сладурана се връща.
— Значи е време да се махаме.
— Да.
— И отсега нататък никакви изненади повече. По никого, до съмване. Разбрано?
— Изкушението ни надви. Няма да се повтори.
Тишина. После — нови стъпки. Една малка ръка се опря на челото му.
— Сцилара?
— Да, аз съм. Тези май бяха войници. Не изглеждаха много добри…
— Все едно. Издърпай стрелите от мен. Плътта иска да зарасте, костта — да се срасне. Издърпай ги, момиче!
— А след това?
— Извлечи ме обратно в храма ми… ако можеш.
— Добре.
Усети как ръката й стисна металната пръчка в лявото му рамо. Болката го заслепи. След нея — нищо.
Бронята на Старата Ша’ик беше положена на масата. Един от воините на Маток бе подменил изхабените връзки и стеги, след това беше излъскал бронзовите пластини и шлема. Дългият меч беше смазан и наточен. Обшитият с кожа и поръбен с желязо щит беше опрян на един от краката на масата.
Тя стоеше сама и гледаше доспехите, оставени от предшественицата й. Разправяха, че Старата умеела да борави с меча. Шлемът изглеждаше странно несъразмерен, с издути дълги набузници, прикрепени към тежкия начелник. Тънко черно метално було надвисваше като паяжина над цепките за очите. От задния ръб се изпъваше дългият и широк тилен предпазител.
Ша’ик пристъпи към ватираната подплънка на бронята. Беше тежка, зацапана от пот, връзките й тръгваха под мишниците и надолу по хълбоците. Парчета щавена кожа покриваха горната част на бедрата, раменете, ръцете над лактите и китките. Започна методично да стяга всяка връзка и да намества равномерно тежестта по тялото си, преди да са заеме със самата броня.
По-голямата част от нощта все още предстоеше, изпъната пред нея като безкраен тъмен път, но тя искаше да усети стегналия тялото й метал. Искаше да усети масивната му тежест и започна да сглобява по себе си наколенниците, металните пластини на стъпалата и предпазителите на китките, след това провря главата си през нагръдника. Бронзът беше олекотен с помощта на магия и кънтеше като тънък калай. Бронята беше направена така, че да може сама да затвори закопчалките. След няколко мига тя хлъзна меча в ножницата, после закопча тежкия колан на кръста си и намести куките, които го придържаха към кирасата, за да не може тежестта му да го смъкне на бедрата й.
Оставаха само двете метални ръкавици, подложката на шлема и самият шлем. Тя се поколеба. „Имам ли някакъв избор във всичко това?“ Присъствието на богинята оставаше надвиснало в ума й, вкоренено във всеки мускул и фибра, гласът й шепнеше в потока на кръвта в жилите й. Сила на асцендент държеше в ръцете си Ша’ик и тя знаеше, че ще я използва, щом настъпи мигът. Или по-скоро силата щеше да използва Ша’ик.
„За да убие сестра ми.“
Усети приближаването му и се обърна към входа.
— Можеш да влезеш, Л’орик.
Върховният маг пристъпи вътре.
Ша’ик примига. Беше облечен в броня. Бяла, емайлирана, одраскана и зацапана от употреба. На бедрото му висеше дълъг меч с тясно острие.
— Е, значи всички се подготвяме…
— Както отбелязахте преди, Маток е поставил над триста воини да пазят този палат, Избрана. Да пазят… вас.
— Той надценява риска. Малазанците са прекалено заети…
— Рискът, който иска да предотврати, не идва от малазанците, Избрана.
Тя го изгледа.
— Изглеждаш уморен, Л’орик. Съветвам те да се прибереш в шатрата си и да отдъхнеш. Утре ще ми трябваш.
— Няма ли да се вслушате в предупреждението ми?
— Богинята ме пази. Няма от какво да се боя. Освен това — усмихна се тя — нали Маток е поставил триста воини да пазят този палат.
— Ша’ик, тази нощ ще има съсредоточаване. Сред твоите съветници има гадатели на Колодата. Заповядай им да подредят картите си и всичко, което казвам, ще се потвърди. Тук се събират сили на асценденти. Въздухът вони на измяна.
Тя махна с ръка.
— Всичко това е без значение, Л’орик. Не мога да бъда докосната. А и волята на богинята е ясна.
Той пристъпи към нея, ококорил очи.
— Избрана! Рараку се пробужда.
— За какво ми говориш?
— Не можеш ли да го чуеш?
— Гневът на богинята поглъща всичко, Л’орик. Ако чуваш гласа на Святата пустиня, то това е предсмъртният вик на Рараку. Вихърът ще я погълне тази нощ. И всяка асцендентска сила, оказала се толкова глупава, че да се доближи, ще бъде унищожена. Богинята, Л’орик, е непобедима.
Тоя я зяпна, после сякаш се сви под тежката броня. Ръката му пробяга пред очите, все едно че искаше да махне някакво кошмарно видение. Кимна, обърна се и тръгна към изхода.
— Чакай! — Ша’ик го подмина и се спря.
