Кенеб го погледна накриво.
— Не би било зле да получим уверения за това, Юмрук.
— Тази нощ ще има офицерско заседание — отвърна Гамът. — Отново камбана преди разсъмване.
— Тя вече е решила разположението на легиона ни — процеди Кенеб през зъби, наведе се от седлото и се изплю по местния обичай.
— Да, капитане. — Щяха да пазят пътищата за отстъпление, не на собствените си сили, а онези, по които можеше да се опита да отстъпи врагът. Преждевременна увереност в победата, намекваща за безумие. Врагът ги превъзхождаше числено. Всички предимства бяха на страната на Ша’ик и въпреки това близо една трета от армията на адюнктата нямаше да вземе участие в самата битка. — И адюнктата очаква от нас да се подчиним на заповедите й, с професионална компетентност — добави Гамът.
— Както заповяда — изръмжа Кенеб.
От местата, където сапьори и инженерни се заловиха да вдигат укрепления и рампи, се надигнаха стълбове прах. Денят беше изпепеляващо горещ, вятърът едва полъхваше. Хундрилите, сетите и уикските конници бяха южно от кораловите острови, изчакваха да се построи пътят, който да им осигури излаз към падината. Но и тогава почти нямаше да им остане пространство за маневри. Гамът подозираше, че Тавори ще задържи повечето от тях отзад — падината не беше достатъчно широка за масирани конни атаки, и за двете страни. Пустинните воини на самата Ша’ик най-вероятно щяха да бъдат държани в резерва, като свежа сила, която да подгони малазанците в случай, че се прекършат. „А на свой ред хундрилите могат да прикрият такова отстъпление… или бягство.“ Доста унизителен завършек — останките от малазанската армия да се изтеглят на хундрилските коне. Юмрукът се намръщи, но заяви:
— Адюнктата знае какво прави.
Кенеб не отвърна нищо.
Към двамата дотича вестоносец.
— Юмрук Гамът, адюнктата моли да се явите при нея.
— Ще държа легиона под око — каза Кенеб.
Гамът кимна и обърна коня Главата му за миг се завъртя — все още се будеше с главоболие.
Тръгнаха бавно между безредните групи войници, щъкащи насам-натам под офицерските команди, към един нисък хълм — най-близкия до падината. Адюнктата беше спряла коня си на билото, Нил и Недер стояха до нея.
— Виждам ги — каза Гамът на вестовоя.
— Тъй вярно, сър. Ще ви оставя тогава.
След като се измъкна от войнишката гмеж, Гамът пришпори коня и след няколко мига дръпна юздите до адюнктата.
Хълмът предлагаше ясна видимост към вражеските позиции. И също както те наблюдаваха, на върха на централната рампа се виждаха няколко фигури, загледани към тях.
— Колко остър е погледът ти, Юмрук? — попита адюнктата.
— Недостатъчно — отвърна той.
— Корболо Дом. Камъст Релой. Шестима офицери. Камъст гледа насам, търси белези за наличие на магове. Висши магове, особено. Разбира се, след като Нил и Недер са с мен, магията на Камъст Релой не може да ги открие. Кажи ми, Юмрук Гамът, колко уверен според теб се чувства Корболо Дом в момента?
Той я изгледа. Беше вдигнала забралото на шлема и бе притворила очи срещу слънчевия блясък от лъскавата спечена глина на падината.
— Според мен голямата му самоувереност е попарена, адюнкта.
— Попарена ли? Защо?
— Защото всичко изглежда прекалено лесно. Само в негова полза изглежда всичко, адюнкта.
Тя не каза нищо.
„Само заради това ли ме повика? За да ми зададе един въпрос?“
Гамът спря погледа си на двамата уикци. Нил беше израснал по време на похода и можеше да се предположи, че след няколко години ще е висок мъж. Носеше само препаска около слабините и изглеждаше подивял с разрошената си коса и зелените и черни шарки боя по тялото си.
Недер, забеляза с изненада Гамът, бе напълняла под сърнешките кожи — закръгленост, обичайна за момичетата, преди да навлязат в пълнолетие. Почти неизменно строгото й изражение придаваше на лицето й, което иначе беше красиво, маска на обремененост и неприветливост. Късо подстриганата коса подсказваше за дълбока скръб.
— Огледът на Камъст приключи — изведнъж заяви адюнктата. — Сега ще трябва да си отдъхне. — Разкопча колана с меча и го подаде на Нил и Недер.
Двамата седнаха на каменистата земя.
— Юмрук Гамът, извадете камата си и пролейте няколко капки кръв от дланта си.
Без да каже нищо, той смъкна металната ръкавица, издърпа камата от канията и прокара острието през дланта си. Кръвта бликна и Гамът я загледа как капе по земята.
Изведнъж главата му се замая и той залитна в седлото. Недер изсъска изненадано и Гамът се обърна към нея.
Беше стиснала очи, дланите й бяха опрени в песъчливата пръст. По лицето на Нил — беше заел същата поза — пробяга вълна от диви чувства, после той се вкочани от страх.
Все още замаян, Юмрукът усети как черепът му се изпълни със смътен, едва доловим рев.
— Тук има духове — изръмжа Нил. — Надигат се с гняв…
— Песен — прекъсна го Недер. — За война и за воини…
— Нова и стара — продължи брат й. — Толкова нова… и така стара. Битки и смърт, отново и отново…
— Земята помни всяка битка, разиграла се на повърхността й, от самото начало. — Лицето на Недер се изкриви в гримаса, тя потръпна и стисна очи. — Богинята е нищо пред тази сила… и все пак иска да… краде.
— Да краде? — с рязък глас повтори адюнктата.
— Лабиринтът — отвърна й Нил. — Иска да задържи този къс и да го наложи като паразит над тази земя. Да пусне корени от сянка, да се всмуче надолу, за да черпи храна, да се храни от спомените на земята.
— Но духовете не ще го позволят — изшепна Недер.
— Съпротивляват се? — попита Тавори.
Двамата кимнаха, после Нил се озъби и изръмжа:
— Призраците не хвърлят сенки. Бяхте права, адюнкта. Богове, бяхте права!
„Права? — учуди се Гамът. — Права за какво?“
— А ще удържат ли? — попита Тавори.
Нил поклати глава.
— Не знам. Само ако Ястребовият нокът направи каквото мислите, че ще направи, адюнкта.
— Стига Ша’ик да не знае за пепелянката в пазвата й — добави Недер.
— Ако знаеше, отдавна щеше да му откъсне главата — каза Тавори.
— Може би — отвърна Недер и Гамът долови съмнението в гласа й. — Освен ако с богинята не са решили да изчакат, докато се съберат всичките им врагове.
Адюнктата отново се загледа към далечната група вражески офицери.
— Ще видим, нали?
Двамата младежи се изправиха и се спогледаха продължително зад гърба на Тавори.
Гамът прокара ръка по челото си под ръба на шлема и пръстите му се намокриха от потта. Нещо го беше използвало, осъзна той с боязън. През потока на кръвта му. Още чуваше далечната мелодия, песен, с гласове и музика, натискът в черепа му се усилваше.
— Ако сте приключили с мен, адюнкта…
Тя кимна, без да обръща глава.
— Върнете се при легиона си, Юмрук. И моля, предайте на офицерите си следното. По време на утрешната битка може да се появят части, които няма да разпознаете. Може да потърсят заповеди от вас и вие трябва да ги дадете, все едно че са под ваше командване.
