бъде погубен толкова живот, за да бъде утолена жестоката им страст. „Каква е ползата от тази безумна жажда за власт? Какво искаш от нас, императрице Ласийн? Седемте града никога не ще се усмирят под игото ти. Ще трябва да ги поробиш, и какво ще спечелиш с това?“ А собствената й богиня? По-различна ли беше тя от Ласийн? Изпънала хищно ноктите си, жадна да разкъсва и съдира, да напои пясъците с червена кръв.
„Но Рараку не е твоя, Дрижна, колкото и упорити да са домогванията ти. Вече го разбирам. Тази пустиня е свята сама по себе си. И сега роптае — чувствам го, богиньо! Роптае! Срещу всичко.“
Маток — беше стоял мълчаливо до нея и също бе наблюдавал малазанските позиции — проговори:
— Адюнктата се появи, Избрана.
Ша’ик откъсна погледа си от Корболо Дом и се загледа натам, където й сочеше бойният главатар.
Яздеше кон от конюшните на Паран. „Как иначе.“ Двама уикци до нея, спешени. Сестра й беше в пълна броня, шлемът й блестеше в пурпур под лъчите на гаснещото слънце.
Погледът й рязко се върна към позицията на Корболо.
— Камъст Релой е дошъл… разтворил е лабиринта си и насочва силата към врага. Но отатаралът на Тавори го спира… затова претърсва из самата армия. Търси Висши магове… неподозирани съюзници… — Въздъхна. — И не намира нищо освен няколко шамана и отдельонни магове.
— Ония двама уикци с адюнктата — избоботи Маток. — Те са въпросните Нил и Недер.
— Да. За които ни съобщиха, че са със сломен дух — вече не притежават силата, с която са ги дарили техните кланове, защото самите кланове са унищожени.
— И все пак, Избрана — замърмори намръщен Маток, — това, че тя ги държи в мъглата на отатарала, подсказва, че не са толкова слаби, колкото си мислим.
— Или че не иска слабостта им да се разкрие.
— Защо ще си прави труда, щом вече го знаем?
— За да задълбочи съмнението ни, Маток.
Той махна ядосано и изръмжа:
— Тази тиня е без дъно, Избрана…
— Чакай! — Ша’ик отново се взря към Тавори. — Тя си даде меча да го отнесат — Камъст Релой е престанал да сондира — и сега… ах! — Последното го извика стъписано, щом усети приглушеното разбулване на сила от Нил и Недер — сила много по-мощна, отколкото можеше да се очаква.
После изохка, щом богинята в нея се дръпна уплашено — като ужилена — и писъкът й изпълни черепа на Ша’ик.
Рараку отвръщаше на призива с множество гласове, извисили се в песен, със сурова и неумолима страст — песен на безброй души, изпънали веригите, които ги държаха.
„Вериги от сянка. Вериги като корени. От този откъснат и чужд фрагмент от лабиринт. Сянка, надвиснала да окове душите им и да се храни от жизнената сила.“
— Къде е Леоман, Маток? — „Трябва ни Леоман.“
— Не знам, Избрана.
Тя се обърна и се загледа в Корболо Дом. Стоеше най-отпред на рампата, разкрачен и изпъчил гърди, с пъхнати в колана палци, оглеждаше врага със свръхсамоувереност, от която на Ша’ик й се искаше да запищи.
Нищо — нищичко — не беше така, както изглеждаше.
На запад слънцето бе превърнало хоризонта в пурпурен пожар. Денят се давеше в море от пламъци. Сенките запълзяха по земята и сърцето й започна да изстива.
Уличката пред шатрата на Хеборик беше пуста и в двете посоки. Внезапният залез сякаш бе донесъл със сумрака и странна тишина.
Дестраянтът на Трийч спря.
— Къде са всички? — промълви зад него Сцилара.
И той се чудеше за същото. После изведнъж настръхна.
— Чуваш ли го, момиче?
— Само вятъра…
Но нямаше никакъв вятър.
— Не, не е вятър — промълви Сцилара. — Песен е. Някъде от много далече — малазанската армия ли е?
Той поклати мълчаливо глава.
След миг й даде знак да го последва и тръгна по уличката. Песента сякаш се беше просмукала в самия въздух, вдигаше прашна мъгла, която потръпваше пред очите му. Пот потече по гърба му. „Страх. Страх е прогонил целия град от улиците. Тези гласове пеят за война.“
— Трябваше да има деца — каза Сцилара. — Момичета…
— Защо пък момичета?
— Шпионите на Бидитал. Избраните му слуги.
Той я погледна през рамо.
— Онези, които е… белязал?
— Да. Трябваше да са навсякъде. Без тях…
— Бидитал е сляп. Възможно е да ги е изпратил другаде или да ги е оттеглил напълно. Тази нощ ще има… събития, Сцилара. Кръв ще се лее. Не се съмнявам, че точно в този момент играчите заемат местата си.
— Той говореше за тази нощ — отвърна тя. — За часовете на мрак преди битката. Казваше, че светът ще се промени тази нощ.
— Глупакът е паднал на дъното на Бездната и сега разбърква черната кал — изръмжа Хеборик.
— Той сънува как се разгръща истинският Мрак, дестраянт. Сянката била само начало, свят на компромиси и пълен с натрапници. Парчетата трябвало да се върнат на Първата майка.
— Значи не е просто глупак, а луд. Да говори за най-древната от всички битки все едно че е сила, достойна за нея — Бидитал си е изгубил ума.
— Той твърди, че наближавало нещо — отвърна Сцилара и сви рамене. — Било неподозирано от никого и само той имал някаква надежда да го контролира, защото единствен той помнел Мрака.
Хеборик спря.
— Гуглата да му вземе душата дано. Трябва да ида при него. Веднага.
— Ще го намерим в…
— В проклетия му храм, да. Хайде.
Двамата се обърнаха.
И в този миг от тъмната уличка се появиха две фигури, блеснаха две остриета.
Хеборик изръмжа и закрачи към тях. Ноктестата му ръка излетя напред, впи се под брадичката на убиеца, дръпна рязко нагоре и вдигна откъснатата от раменете глава.
Другият се хвърли към него да забие ножа в лявото му око. Дестраянтът го улови за китката и костта изпращя. Другата ръка посече и червата на убиеца се изсипаха на земята.
Хеборик захвърли трупа и се огледа побеснял. Сцилара стоеше няколко крачки по-назад, ококорила очи. Без да й обръща внимание, дестраянтът се наведе над разпраното тяло.
— Хората на Корболо Дом. Бързат…
Трите метални стрели го поразиха едновременно. Едната се заби дълбоко в дясното му бедро и костта се пръсна. Другата го прониза под дясната плешка и спря на един пръст от гръбнака. Третата дойде от противоположната посока, удари го високо в лявото рамо с такава сила, че го завъртя и той падна по гръб върху трупа.
Сцилара се наведе до него.
— Старче? Жив ли си?
— Кучи синове — изръмжа той. — Боли!
— Идват…
— Да ме довършат, да. Бягай, момичето ми. Към каменната гора. Хайде!
Усети как се отдръпна от него и чу леките й забързани стъпки.
