Оставиха го да лежи там забравен, плувнал в кръв, а Корболо зарева заповеди. И никой не беше достатъчно близо, за да чуе как Върховният маг промълви: „Кръвта е пътят, глупако. И ти го отвори. Ти, жалък кучи сине…“
„Мрачно твърдение. Сивожаб трябва да остави приятната ти компания.“
Фелисин погледна демона. Четирите му очи бяха блеснали от глад.
— Какво се е случило?
„Злокобно. Покана от брат ми.“
— Л’орик в беда ли е?
„Мрак има тази нощ. Но лицето на Майката е извърнато. Идващото не може да се окове. Предупреждение. Внимание. Остани тук, мило дете. Моят брат не може повече да пострада, но пътят ми е чист. Радост. Ще ям човешка плът тази нощ.“
Тя придърпа телабата около себе си и надви трепета си.
— Ъъъ… радвам се за теб, Сивожаб.
„Колебливо твърдение. Тревожни сенки — път не съвсем чист, макар и очертан от кръв. Да се огъвам трябва, да подскачам насам-натам, да се смирявам пред злия поглед и да се надявам на най-доброто.“
— Колко да те чакам, Сивожаб?
„Не напускай тази поляна до изгрев-слънце, о, прескъпа, за която ще се оженя, колкото и малка да е възможността за добра челяд. Влюбен. Внезапен порив да тръгна.“
— Хайде, върви тогава.
„Някой се приближава. Потенциален съюзник. Бъди мила.“
След тези думи демонът се скри в сенките.
„Потенциален съюзник? Кой ли може да е?“
Най-сетне чу стъпки по пътеката. Боси крака, които сякаш се тътреха от умора. След миг жената излезе на поляната, спря се в сумрака и се огледа.
— Тук — промълви Фелисин и се показа от укритието си.
— Фелисин Младата?
— Да. Само един ме нарича така. Хеборик ли те изпрати?
— Да. — Жената се приближи и Фелисин видя, че е оцапана с кръв, челюстта й се беше подула. — Опитаха се да го убият. Имаше призраци. Опазиха го от убийците…
— Чакай малко. Поеми си дъх. Тук си в безопасност. Хеборик жив ли е?
Тя кимна.
— Изцерява се… в храма си. Изцерява се…
— Успокой се, моля те. Ето, пийни вино. Не говори… щом се оправиш, ще ми разкажеш всичко.
Сенки изпълваха кухините, осеяли хълмовете в северозападния край на оазиса. Прашната пелена затулваше звездите в небето. Нощта, както винаги, бързо се беше спуснала над Рараку и дневната горещина изчезваше. Мразовита щеше да е тази нощ.
В една такава хлътнатина четирима ездачи седяха неподвижно на конете си. От телата на запотените животни се вдигаше пара. Бронята на ездачите лъщеше бяла като кост, лицата им бяха мъртвешки сиви.
Бяха забелязали отдалече приближаващия се конен воин, достатъчно, за да успеят да се оттеглят тихо, тъй като самотният ездач не беше тяхна плячка, и макар никой да не го изрече на глас, всички се радваха, че е така.
Огромен беше този странник. И конят, който беше яхнал, му беше по мярката. А зад него се точеха хиляди съкрушени души, оковани в невидими вериги, които той влачеше без видимо усилие. На гърба му висеше каменен меч, обладан от два духа, зажаднели за кръв.
Кошмарно видение.
Вслушаха се в заглъхващия тропот на копитата, изчакаха, докато се стопят съвсем сред каменния лес в края на оазиса.
Едва тогава Джоруд се окашля.
— Пътят ни вече е чист, братя. Нарушителите са близо, сред армията, която дойде да се срази с обитателите на този оазис. Ще ги ударим призори.
— Що за кошмар прекоси пътя ни преди малко, братко Джоруд? — избоботи Иниас.
— Не знам, братко Иниас. Но беше закана за смърт.
— Вярно — изръмжа Малачар.
— Конете ни отдъхнаха достатъчно — заяви Джоруд.
Четиримата Тайст Лиосан подкараха нагоре по склона, излязоха на билото и свърнаха на юг. Джоруд погледна през рамо, за да се увери, че странникът не се връща — че не ги е зърнал, докато се криеха. „Криехме се. Да, това е истината, колкото и унизителна да е за нас.“ Надви трепета си и примижа в тъмното към каменната гора.
Но привидението не се появи повече.
— Слава на Озрик, Небесния бог — каза Джоруд и поведе братята си по хребета. — Благодарим ти за това…
В края на поляната Карса Орлонг се взираше към далечните конници.
Видял ги беше много преди те да го забележат и се беше усмихнал на боязливото им отдръпване от пътя му.
Толкова по-добре. В оазиса го очакваха предостатъчно врагове. А никоя нощ не траеше вечно.
Уви.
25.
Седеше в тъмното на обичайното си място на най-източния хребет, притворил очи и с усмивка на сбръчканото лице. Беше разтворил лабиринта си по най-неуловимия начин и паяжината се бе изпънала над целия оазис. Знаеше, че скоро ще бъде разкъсана, но засега можеше да долови всякоя стъпка и всякое движение. Силите наистина се сбираха и в нощта шепнеше закана за кръв и разруха.
Фебрил беше доволен. Ша’ик бе напълно изолирана. В този момент армията убийци на напанеца се изливаше от скривалищата си и паниката стискаше за гърлото Корболо Дом. Камъст Релой се връщаше от тайната си обиколка през лабиринтите. А на отсрещния край на сухото морско корито малазанската армия се
