окопаваше, адюнктата точеше своя отатаралски меч в очакване на утрешната битка.
Имаше само една смущаваща подробност. Странната, едва доловима, ала все по-усилваща се песен. Гласът на самата Рараку. Чудеше се какво ли ще донесе тя в тази обречена нощ. Качулатият беше близо — „Да, лично самият бог“ — и това до голяма степен прикриваше други… присъствия. Но пясъците се раздвижваха, пробудени навярно от появата на Бога на смъртта. Духове и призраци, явно дошли да видят многото смърти, обещани в следващите часове. Странно, но това не го безпокоеше кой знае колко.
„Ще има клане. Поредният апокалипсис сред неспокойните пясъци на Рараку. Както трябва да бъде.“
Според всички външни признаци Л’орик трябваше да е мъртъв. Бяха го издърпали грубо до една от стените на командната шатра и го оставиха там. Бяха изтръгнали ножа от гърба му и сега той лежеше с лице към грубото платно на стената с отворени и като че ли незрящи очи.
Зад него говореше Върховният главнокомандващ на Апокалипсиса.
— Удари по всички, Хенарас, освен по телохранителите ми. Искам всички хубави малки шпиончета да бъдат ударени и избити… И намери Сцилара. Тази кучка изигра последната си игра. Ти, Дърил, вземи още някой и препуснете веднага към адюнктата. Предай й посланието ми — и се постарай никой да не те види. Маток е изкарал воините си. Файил ще направи заклинание да ти помогне. Постарай се да убедиш Тавори да изтегли убийците си, да не й свършат работа за богинята на Вихъра.
— А Леоман от Флейлс? — попита някой.
— Четвърта рота с Файил ще тръгне тихомълком след една камбана. Леоман няма да се добере до нас, нито до армията. Ефрейтор Етюми, искам те на един хвърлей от Фебрил — кучият му син се крие на обичайното място. Е, нещо да пропускам?
— Страхът ми се усилва — промърмори Хенарас. — Става нещо… в Святата пустиня. Усещам и че насам идат ужасни сили…
— Нали точно затова ни трябва адюнктата с проклетия й меч. В достатъчна безопасност ли сме тук, Хенарас?
— Така мисля. Преградите, които изтъкахме с Камъст и Файил около шатрата, могат да спрат и бог.
— Това твърдение може и да бъде оспорено — изръмжа Корболо Дом.
Добави и още нещо, но странният къркорещ звук точно зад стената на шатрата пред Л’орик заглуши гласа му. От другата страна в платното плисна нещо влажно и последва въздишка — чу я само Л’орик. След това в основата на стената задраха нокти. От отвора надникна четириоко и неописуемо грозно лице.
„Братко, не изглеждаш добре.“
„Външността лъже, Сивожаб. Ти например никога не си изглеждал по-хубав.“
Демонът се пресегна и сграбчи Л’орик под мишницата. После започна да го тегли навън на пресекулки. „Увереност. Разсеяни са. Разочарование. Изядох само двама пазачи, преградите спят и пътят ни назад е чист. Идват неща. Доста злокобни. Откровеност. Признавам страх и съветвам… двамата да се скрием.“
„За известно време — да, ще направим точно това. Намери ни скривалище, Сивожаб.“
„Разбира се. Намирам.“
„След това ме оставяш там, а ти се връщаш при Фелисин. Убийци са излезли на лов…“
„Радост.“
Касанал беше някогашен шаман на племето Семк, но сега убиваше по заповед на своя господар. И това му доставяше удоволствие, макар да си признаваше, че предпочита да убива малазанци вместо местни. Добре поне че жертвите му тази нощ нямаше да са Семк — трудно щеше да е за него да избива свои съплеменници. Но това не изглеждаше вероятно. Корболо Дом едва ли не беше осиновил последните оцелели от клановете, които се бяха сражавали с него и Камъст Релой в Кучешката верига.
А и тези двете бяха само жени, и двете — слугини на онзи касапин Бидитал.
В момента лежеше неподвижно в края на поляната и ги наблюдаваше. Едната беше Сцилара и Касанал знаеше, че господарят му ще остане доволен, като се върне с отрязаната й глава. Другата също му беше позната — беше я виждал с Ша’ик и Леоман.
Също така беше ясно, че двете се крият и че най-вероятно са главните агенти в кроежите на Бидитал.
Той бавно вдигна дясната си ръка и с два бързи жеста отпрати четиримата си подчинени по фланговете, за да обкръжат двете жени. След това замърмори тихо заклинанието, плетеница от древни слова, която заглушаваше звуците, вливаше умора в жертвите и затъпяваше всичките им сетива. И се усмихна, щом видя как главите им клюмнаха едновременно.
Касанал се надигна от скривалището си. Необходимостта да се крие беше отминала. Пристъпи на поляната и четиримата му събратя от Семк го последваха.
Запристъпваха с извадени ножове.
Касанал така и не видя огромното острие, което го посече на две, от лявата страна на врата чак до дясното бедро. За миг само усети, че рухва в две посоки, после забравата го погълна, тъй че не чу виковете на четиримата си събратя, щом каменният меч затанцува сред тях.
Когато Касанал най-сетне отвори призрачните си очи, видя, че прекрачва Портата на Гуглата, и остана доволен, че четиримата му събратя са с него.
Карса Орлонг изтри кръвта от меча и се обърна към двете жени.
— Фелисин. Раните са изгорили душата ти. Бидитал реши да пренебрегне предупреждението ми. Тъй да бъде. Къде е той?
Все още замаяна от странна сънливост, Фелисин успя само да кимне.
Карса я изгледа навъсено, после погледът му се отмести към другата жена.
— Да не би нощта да е отнела и твоя език?
— Не. Да. Не, явно, че не е. Мисля, че ни поразиха с магия. Но вече се съвземаме, Тоблакай. Дълго те нямаше.
— Но се върнах. Къде е Леоман? Бидитал? Фебрил? Корболо Дом? Камъст Релой? Хеборик Призрачни ръце?
— Впечатляващ списък… Изглежда, тази нощ те чака доста работа. Търси ги където поискаш, Тоблакай. Нощта те очаква.
Фелисин вдиша треперливо, обгърна раменете си с ръце и зяпна ужасния воин. Току-що беше убил петима убийци с пет плавни, почти небрежни замаха на огромния си меч. Самата лекота на това я ужасяваше. Вярно, убийците се канеха да направят същото с нея и със Сцилара, но все пак…
Карса сви рамене и закрачи по пътеката към града. Скоро се скри от очите им.
Сцилара сложи ръка на рамото й.
— Смъртта винаги стъписва. Ще ти мине. Повярвай ми.
Фелисин поклати глава и прошепна:
— Освен Леоман.
— Какво?
— Онези, които изброи. Ще ги избие всичките. Освен Леоман.
Сцилара бавно се извърна към пътеката и се загледа в тъмното — присвила очи и замислена.
Последните двама бяха убили четирима воини и бяха успели да се доближат едва на трийсет крачки от шатрата му, преди най-сетне да паднат. Навъсен, Маток гледаше пронизаните от стрели и посечени от мечове трупове. Шест опита за убийство само тази нощ, а първата камбана още не беше отекнала.
„Стига.“
— Т’морол, събирай клана ми.
Едрият воин изсумтя и тръгна да изпълни заповедта. Маток придърпа коженото наметало около себе си и се върна в шатрата.
Спря и се замисли. После тръсна глава и пристъпи до покритото с кожа сандъче до нара. Наведе се, дръпна покривалото и вдигна резбования капак.
Вътре лежеше Книгата на Дрижна.
