— И на вас, адюнкта.
Бяха плиснали солена вода по каменния централен коридор на конюшните, прахта се бе намокрила и мухите се бяха разбръмчали като полудели, а вонята на конска пикня бе станала дваж по-непоносима. Още от прага Стрингс усети смъдене в ноздрите; търсещият му поглед се спря не четиримата, насядали на балите слама в другия край. Подпалвачът на мостове се намръщи, намести торбата на рамото си, влезе и изръмжа:
— Кой беше тоя гений, на който толкова му е липсвала вонята?
Воинът полусети — Корик — изсумтя:
— Лейтенант Ранал. Ама после бързо си намери извинение да ни остави поне за малко.
Беше намерил отнякъде парче кожа и сега режеше тънки каишки. Стрингс беше виждал доста като него — обсебени от манията да връзват разни неща или още по-лошо — да ги връзват по телата си. Не просто фетиши, а плячка, допълнително снаряжение, туфи трева или клонки според това какъв камуфлаж се налагаше. В този случай почти очакваше да е слама.
Столетия наред сетите бяха водили война с градовете-държави Кюон и Ли Хенг — бяха бранили рехаво заселените земи на отечеството си. Горчивият опит ги бе научил на изкуството да се крият. Но земите на сетите бяха усмирени вече от шейсет години; близо три поколения бяха живели по несигурна и спорна граница, на самия край на цивилизацията. Различните племена се бяха разтворили в един-единствен навъсен народ с преобладаваща смесена кръв. Сполетялото ги всъщност бе станало стимул за бунта на Колтейн и Уикските войни — защото Колтейн бе разбрал, че същата съдба очаква и неговия народ.
Не беше въпрос на добро и лошо, както се беше убедил Стрингс. Някои култури просто бяха интровертни. Други бяха агресивни. Първите рядко успяваха да се защитят от вторите, не и без да се преобразят в нещо друго, нещо изкривено от отчаяната нужда и насилието. Навремето сетите дори не бяха яздили коне. Но ето че сега бяха конни воини, по-високи, по-тъмнокожи и по-навъсени и от уикците.
Стрингс знаеше малко за личната история на Корик, но имаше чувството, че може да се досети. Смесената кръв не водеше до приятен живот. Това, че Корик бе избрал да подражава на древните обичаи на сетите, като в същото време се беше включил в малазанската армия като морски пехотинец, вместо като конник, говореше повече от красноречиво за разрива в наранената му душа.
Стрингс пусна торбата на пода и застана пред четиримата новобранци.
— Колкото и да ми е неприятно да го призная, вече съм вашият сержант. Официално вие сте Четвърто отделение, едно от трите отделения под командата на лейтенант Ранал. Пето и Шесто уж са на път за насам от палатъчния град западно от Ейрън. Всички сме в Девета рота, която включва три отделения тежка пехота, три морска и осемнайсет отделения средна. Командирът ни е капитан Кенеб — още не сме се срещали и нищо не знам за него. Всичко сме девет роти, съставящи Осми легион. Осми е под командата на Юмрук Гамът, който, доколкото знам, е ветеран, оттеглил се на служба в домашната гвардия на адюнктата, преди тя да стане адюнкта. — Замълча и направи гримаса, след като огледа навъсените им лица. — Но все едно. Важното е, че сте Четвърто отделение. Ще дойде още един, но и с него сме в непълен състав, обаче така са и всички други и преди да сте ме попитали, не съм наясно за причините. Някакви въпроси?
Тримата мъже и младата жена седяха смълчани и го зяпаха.
Стрингс въздъхна и посочи дребничкия войник, седнал вляво от Корик.
— Как се казваш?
Той го изгледа стъписано, после попита:
— Истинското ми име ли, сержант, или това, дето ми го даде обучаващият сержант в град Малаз?
По говора му и по бледото му лице Стрингс разбра, че трябва да е от Ли Хенг. В такъв случай истинското му име щеше да е цял куп имена, десет или петнайсет, навързани едно за друго.
— Новото, войник.
— Тар.
— Намести ли си краката зад щита, може да го удариш с таран и няма да се огъне — обади се Корик. — От таран идва.
Стрингс се вторачи в кротките воднисти очи на Тар.
— Добре. Вече си ефрейтор Тар.
Младата жена — дъвчеше сламка — направо се задави. Закашля се, изплю сламката и изгледа Стрингс невярващо.
— Какво? Той?! Той никога нищо не казва, никога нищо не прави, освен когато не му кажат! Той…
— Радвам се да чуя всичко това — сряза я Стрингс. — Идеалният ефрейтор, особено това за неговоренето.
Лицето на жената се стегна, тя кривна устни подигравателно и извърна очи с престорено равнодушие.
— А твоето име, войник? — попита я Стрингс.
— Истинското ми име е…
— Не ме интересува как са те наричали преди. Никой от вас. Получаваме нови имена и просто е така.
— Аз не получих — изръмжа Корик.
Стрингс продължи, без да му обръща внимание:
— Името ти, девойче?
Кисел, презрителен поглед при думата „девойче“.
— Тренировъчният сержант я нарече Смайлс4 — обади се Корик.
— Смайлс?
— Аха. Щото никога не се усмихва.
Присвил очи, Стрингс се обърна към последния войник, младеж с твърде простовато лице и с кожени дрехи, но без оръжие.
— А твоето?
— Ботъл5.
— Кой ви беше сержант? — попита Стрингс.
— Брейвън Тут — отвърна Корик.
— Брейвън Тут! Тоя кучи син още ли е жив?
— Трудно беше да се разбере понякога — измърмори Смайлс.
— Докато не кипнеше — добави Корик. — Само питай ефрейтор Тар. Брейвън Тут го млати с боздугана си почти две камбани време. Така и не можа да му влезе покрай щита.
Стрингс изгледа навъсено новия ефрейтор.
— Откъде си го научил това?
Тар сви рамене.
— Не знам. Не обичам да ме удрят.
— Добре, а контраатаки правиш ли изобщо?
Тар се намръщи.
— Ами да. Когато се уморят.
Стрингс помълча дълго. „Брейвън Тут…“ Беше слисан. Кучият му син беше побелял още когато… когато започна цялата работа с именуването. Тъкмо Брейвън го беше започнал. Брейвън, който беше измислил прякорите на повечето Подпалвачи на мостове. Уискиджак. Тротс. Малът, Хедж, Бленд, Пикър, Тууз… Самият Фидлър се беше отървал от ново име по време на основното си обучение — беше му го измислил Уискиджак по време на първия поход през Рараку. Поклати глава и погледна накриво Тар.
— С такъв талант е трябвало да влезеш в тежката пехота, ефрейтор. От морските десантчици се очаква да са бързи, ловки — да избягват ръкопашния бой при всяка възможност, а ако няма избор — да го приключват бързо.
— Бива ме с арбалет — отвърна Тар.
— И бързо го зарежда — добави Корик. — Затова Брейвън реши да го направи морски.
— А кой е дал прякора на Брейвън Тут, серж? — попита Смайлс.
„Аз. След като копелето остави един от зъбите си в рамото ми в нощта на свадата. Свадата, за която
