всички отрекохме, че я е имало. Богове, колко години минаха…“
— Нямам представа — отвърна той. Погледът му отново се спря на Ботъл.
— Къде ти е мечът, войник?
— Не използвам меч.
— А какво използваш?
Мъжът сви рамене.
— Това-онова.
— Добре, Ботъл, някой ден ще искам да ми обясниш как си минал през основното обучение, без да си избереш оръжие — не, не сега. Не и утре, нито следващата седмица. Засега ми кажи за какво бих могъл да те използвам.
— За разузнаване. Тихата работа.
— Демек да се промъкнеш зад някого. И после какво правиш? Потупваш го по рамото? Все едно.
„Този човек ми намирисва на магьосник, само че не иска да го изтъква. Добре, така да е, ще те разбера аз какъв си.“
— Аз върша същата работа — каза Смайлс и потупа с показалец дръжката на единия от двата ножа с тънки остриета на колана си. — Но я приключвам с тези.
— Значи в този екип имаме само двама войници, които наистина могат да се бият в ръкопашен бой?
— Нали каза, че идвал още един — напомни Корик.
— Всички можем да се оправяме с арбалети — добави Смайлс. — Освен Ботъл.
Чуха гласове отвън, после на вратата се появиха шестима души, натоварени със снаряжение. Плътен мъжки глас подвикна:
— Нужникът се копае извън спалното, Гуглата да ви вземе! На нищо ли не ви учат напоследък?
— Поздрави от лейтенант Ранал — отвърна Стрингс.
Заговорилият войник водеше отделението.
— А, мерси. Срещнах го.
„Мда, няма какво повече да се каже по въпроса.“
— Аз съм сержант Стрингс — ние сме Четвърто.
— Я виж ти — каза другият войник с рошава червена брада и се ухили. — Някой тука можел да брои. Тая морска пехота е пълна с изненади.
— Пето — каза първият. Кожата му беше с някаква странна лъскавина, което накара Стрингс да се усъмни в първоначалното си предположение, че е от Фалар. След това забеляза същия блясък по лицето на мъжа с червената брада, както и на един много по-млад от тях. — Аз съм Геслер — добави първият войник. — Временно сержант на това почти безнадеждно отделение.
Червената брада смъкна походната си торба на пода.
— Бяхме крайбрежна охрана, аз, Геслер и Трут. Аз съм Сторми. Но Колтейн ни направи морска пехота…
— Не Колтейн — поправи го Геслер. — Капитан Лъл беше, Кралицата дано приюти бедната му душа.
Стрингс ги зяпна слисано. Сторми се намръщи и попита:
— Какво, проблем ли има?
— Адютант Сторми — каза Стрингс. — Капитан Геслер. В името на дрънчащите кокали на Гуглата…
— Нищо такова не сме вече — отвърна Геслер. — Както казах, сега съм сержант, а Сторми ми е ефрейторът. А другите тук… Трут, Тавос Понд, Сандс и Пела. Трут е с нас още от Хисар, а Пела е бил в лагерната охрана на отатаралските мини — само шепа са оцелели след тамошния бунт, доколкото разбрах.
— Стрингс значи? — Очичките на Сторми се бяха присвили подозрително. Той сръга с лакът сержанта си. — Ей, Геслер, май и ние трябваше да го направим това, не мислиш ли? Да си сменим имената де. Тоя Стрингс тука е стара гвардия толкова сигурно, колкото аз съм демон в очите на милото си татенце.
— Остави го кучия син да си избира каквото име си ще — измърмори Геслер. — Така. Отделение, избирайте къде да си оставите багажа. Шесто ще цъфнат всеки момент, а и лейтенантът. Разправят, че до ден-два всичките ще ни емнат да ни видят гущерските очи на адюнктата.
Войникът, когото Геслер нарече Тавос Понд — висок мургав мустакат мъж, сигурно от Корел — попита:
— Значи трябва да си лъснем снаряжението ли, сержант?
— Лъскай каквото щеш, стига да е насаме — отвърна равнодушно той. — Колкото до адюнктата, ако не може да изтърпи няколко мърляви бойчета, значи няма да изтрае дълго. Прашен е този свят навън, и колкото по-бързо се слеем, толкоз по-добре.
Стрингс въздъхна. Вече се чувстваше доста по-уверен. Обърна се към своите.
— Стига сте седели на тая слама. Вдигнете си задниците и я разхвърляйте да попие конската пикня. — Обърна се към Геслер. — Две думи насаме?
Мъжът кимна и каза:
— Бива. Да излезем.
Излязоха в каменния двор на имението, приютявало някога богат местен търговец, а сега превърнато във временен бивак за отделенията на Ранал. Лейтенантът беше взел главната къща за себе си и Стрингс се чудеше какво ли се кани да прави с толкова много празни стаи.
Помълчаха малко, после Стрингс се ухили:
— Мога да си представя как ще му падне ченето на Уискиджак — в деня, в който му кажа, че си ми бил колега сержант в Осми легион.
Геслер се намръщи.
— Уискиджак. Разжалваха го в сержант преди мене, кучия му син. Но забележи, мен ме направиха ефрейтор. Тъй че го бия, в края на краищата.
— Само дето сега си отново сержант. А Уискиджак е обвинен в държавна измяна. В това се опитай да го биеш.
— Като нищо.
— Адюнктата ли те притеснява? — тихо попита Стрингс. Дворът беше пуст, но все пак…
— Срещнахме се, знаеш ли. О, студена е като разцепеното езиче на Гуглата. Секвестира ми кораба.
— Имал си кораб?
— Да, по правото на конфискацията. Нали аз докарах ранените на Колтейн в Ейрън. И така ми се отблагодаряват.
— Винаги можеш да й фраснеш един в муцуната. Обикновено така приключва човек с началниците, рано или късно.
— Като нищо. Стига да мога да се промъкна покрай Гамът, разбира се. Исках да кажа друго: тя никога не е командвала нещо повече от проклето благородно домакинство, а ето, че й повериха три легиона и й казаха да възвърне цял субконтинент. — Изгледа Стрингс накриво. — При Подпалвачите на мостове нямаше много от Фалар. Лошо съвпадение във времето, мисля, но имаше един.
— Аз съм.
Геслер се усмихна и протегна ръка.
— Фидлър. Разбира се.
Стиснаха си ръцете. Ръката на Геслер беше корава като камък.
— По-надолу по улицата има една странноприемница — каза Геслер. — Трябва да си разкажем това- онова: и ти гарантирам, че моята история ще бие твоята.
— Ех, Геслер — въздъхна Стрингс. — Мисля, че те чака голяма изненада.
6.
Островът се появи пред очите ни, толкова близо, че да се взрем в дълбините през древните кедри и ели. И сякаш в този сумрак имаше някакво движение, сякаш сенките на отдавна мъртви и отдавна паднали
