Дом на вериги

Перла не вдигна глава, само промърмори:

— Както желаеш, скъпа. — И добави: — Естествено, в някой момент ще трябва да те убия — определено преди да докладваш на командира си. Съжалявам, но такива са твърдите правила на тайните усилия.

— Откога сте на подчинение на адюнктата?

Той вдигна очи и я погледна.

— Ами, откакто тя неопровержимо потвърди верността си към императрицата, естествено. — И отново се наведе над свитъка.

Лостара се намръщи.

— Съжалявам, но май съм пропуснала тази част от разговора.

— Не ме изненадва — отвърна Перла през рамо. — След като уверението й се криеше между действително изречените думи. — Обърна се и й се усмихна. — Точно там, където му е мястото.

Лостара изсъска и закрачи нервно из стаята; мъчеше се да потисне безразсъдния подтик да извади ножа и да закълца гоблените по стените с безкрайните сцени на отминала слава. Накрая изръмжа:

— Ще трябва да ми го обясните, Перла.

— И това ще облекчи в достатъчна степен съвестта ви, за да се върнете на моя страна? Много добре. Възраждането на знатната класа в залите на имперската власт беше необичайно бързо. Всъщност неестествено, би могъл да каже човек. Почти все едно, че получаваха помощ — но от кого? Чудехме се. О, съществуваха, разбира се, нелепите слухове за завръщането на Ястребовите нокти. И от време на време по някой нещастен глупак, задържан за нещо съвсем друго, „признаваше“, че е Ястребов нокът, но бяха все млади хора, обсебени от романтични представи, от чара на култове и какво ли не. Можеха колкото си искат да се наричат Ястребови нокти, но нямаха нищо общо със същинската организация, тази на самия Танцьор… за която мнозина от нас, от Нокътя, имаме опит от първа ръка.

— Все едно, да се върнем на актуалната тема — продължи той. — Тавори е със знатна кръв, а вече е ясно, че се е върнал за да ни тормози истински прикрит елемент на Ястребовите нокти и че използва благородниците. С поставянето на агенти-съмишленици във военното командване и администрацията — взаимноизгодно внедряване. Но Тавори вече е адюнкта и като такава старите й връзки, старите й обети за вярност трябва да се пресекат. — Перла замълча и почука с пръст свитъка пред себе си. — Тя ни предаде Ястребовите нокти, капитане. Трябва да намерим този Баудин-младши и чрез него ще разкрием цялата организация.

Лостара помълча, после каза:

— Значи в известен смисъл мисията ни не е чужда на интересите на империята.

Перла само се усмихна.

— Но ако е така, защо адюнктата просто не ни го каза? — продължи Лостара.

— О, мисля, че засега трябва да оставим този въпрос без отговор…

— Не, искам да ми се отговори веднага!

Перла въздъхна.

— Защото за Тавори, скъпа, предаването на Ястребовите нокти е вторично спрямо задачата ни да намерим Фелисин. А виж, това е непривично. И не само непривично, но осъдително също така. Мислиш ли, че императрицата ще се усмихне на тази хитра схемичка, на лъжата зад тази прекалено публична демонстрация на вярност от страна на новата адюнкта? Да изпрати родната си сестра в отатаралските мини! Гуглата да ни вземе всички дано, това му се вика корава жена! Императрицата е избрала добре, нали?

Лостара направи гримаса. „Добре, избрала… но на каква основа?“

— Добре е избрала. Вярно.

— Да, съгласен съм. Във всеки случай размяната е честна — спасяваме Фелисин и в замяна ни възнаграждават с един основен агент на Ястребовите нокти. Императрицата несъмнено ще се чуди какво изобщо правим на Отатарал…

— Ще се наложи да я излъжеш, нали?

Перла се усмихна широко.

— И на двамата ще ни се наложи, момичето ми. Както и на адюнктата и на Юмрук Гамът, ако се стигне до това. Освен ако не приема това, което ми предложи адюнктата, разбира се. В смисъл, предложи ми го лично.

Лостара кимна замислено.

— Действаш на своя глава. Да. Лишен си от благоволението на Върховния нокът и императрицата. Жадуваш за реабилитация. Независима задача — докопал си се някак до слух за съществуването на истински Ястреб и тръгваш по дирите му. Така заслугата за разкриването на Ястребите се оказва твоя и само твоя.

— Или наша — поправи я Перла. — Стига да пожелаеш.

Тя сви рамене.

— Това можем да го решим и по-късно. Добре, Перла. — Пристъпи до него. — Е, какви са тези подробности, които адюнктата така щедро ни е осигурила?

Адмирал Нок стоеше с лице към камината, забил поглед в изстиналата пепел. Когато вратата изскърца, бавно се обърна, с безизразно както винаги лице.

— Благодаря ви за търпението — каза адюнктата.

Адмиралът не отвърна нищо, равнодушните му очи за миг пробягаха към Гамът.

Глухото ехо на полунощната камбана вече заглъхваше. Юмрукът беше уморен, чувстваше се уязвим и не можеше задълго да издържи погледа на Нок. Тази нощ не се беше оказал нищо повече от домашно пале на адюнктата, ако не и по-лошо — неин питомник. Тихомълком въвлечен в нейните планове и тайни кроежи, без дори и най-малката илюзия за избор. Още когато Тавори го беше включила в своя антураж — скоро след ареста на Фелисин, — Гамът за кратко си бе помислил да се измъкне, да изчезне по старата и почетна традиция на малазанските воини, озовали се пред нежелани обстоятелства. Но не го направи и мотивите му да се включи в съветническото ядро на адюнктата — не че тя изобщо търсеше от тях съвети — след безжалостния анализ не се оказваха особено похвални. Привлякло го беше злокобно любопитство. Тавори бе наредила ареста на родителите си, изпратила беше по-малката си сестра в ужасите на отатаралските мини. Заради собствената си кариера. Брат й Паран по някакъв начин бе изпаднал в немилост на Дженабакъз. След това бе дезертирал. Смущаващо обстоятелство, да, но едва ли достатъчно, за да смути Тавори. Освен ако… Носеха се слухове, че бил агент на адюнкта Лорн и че с дезертьорството си в крайна сметка довел до смъртта й в Даруджистан. Но все пак, ако това беше вярно, защо тогава императрицата бе избрала друг член на дома Паран? Защо да прави точно Тавори своята нова адюнкта?

— Юмрук Гамът.

Той примигна.

— Адюнкта?

— Седнете някъде, моля. Имаме още да си поговорим с вас, но още е рано.

Гамът кимна и се заозърта. Видя един-единствен стол с висока облегалка до една от стените на малката стая. Изобщо не изглеждаше удобен, но може би в случая това беше предимство, като се имаше предвид умората му. Щом седна, столът изскърца злокобно и той направи гримаса.

— Нищо чудно, че Пормквал не го е пратил с другите неща.

— Доколкото разбрах, въпросният транспортен кораб е потънал в залива на град Малаз, отнасяйки със себе си плячката на Върховния юмрук — каза Нок.

Рунтавите вежди на Гамът се вдигнаха.

— Чак дотам… само за да потъне в залива? Какво е станало?

Адмиралът сви рамене.

— Никой от екипажа не е стигнал до брега, за да разкаже.

„Никой?“

Нок, изглежда, забеляза скептицизма му, защото обясни:

— Заливът Малаз е добре известен с акулите си. Намерени са няколко спасителни лодки, всички изхвърлени от вълните, но празни.