малазански новобранци.
— А адмиралът, който чака долу в трапезарията?
— За това нямам представа, адюнкта. Неговата необщителност е пословична.
— Според теб той защо просто не отне властта на Върховен юмрук Пормквал? Защо позволи унищожението на Колтейн и Седма, а после и на армията на самия Върховен юмрук?
Гамът само поклати глава.
Тавори го гледа още няколко мига замислено, после бавно тръгна към оставените на масата свитъци. Взе един и го развърза.
— Императрицата никога не е имала повод да поставя под съмнение верността на адмирал Нок.
— Както и Дужек Едноръкия — измърмори под нос Гамът.
Тя го чу, вдигна очи и отвърна с кратка усмивка.
— Вярно. Остава ни още една среща. — Пъхна свитъка под мишница и закрачи към малката странична врата. — Ела.
Стаята беше с нисък таван, със стени, буквално затрупани с гоблени. Влязоха. Дебелият килим заглуши стъпките им. В средата имаше скромна кръгла маса под тежък канделабър, единствения източник на светлина. На отсрещната стена имаше друга врата, ниска и тясна. Масата бе единствената мебел в стаята.
Докато Гамът затваряше вратата, Тавори пусна свитъка върху олющената й повърхност. Той се обърна и видя, че е застанала с лице към него. Долови в очите й внезапна уязвимост и това предизвика смут в душата му — никога не бе забелязвал такова нещо точно у тази дъщеря на рода Паран.
— Адюнкта?
Явно овладяла се, тя рече тихо:
— В тази стая императрицата не присъства.
Гамът затаи дъх, после кимна сковано.
По-малката врата се отвори, Юмрукът се обърна и видя висок, почти женствен мъж, облечен в сиво, с вежлива усмивка на чаровното лице. След него влезе жена в бойно снаряжение — офицер от Червените мечове. Имаше тъмна кожа, татуирана в стила на Пардю, големи черни очи, раздалечени над високите скули, и тесен орлов нос. Не изглеждаше никак доволна. Погледът й се прикова в адюнктата с израз на пресметлива арогантност.
— Затворете вратата, капитане — нареди Тавори на Червения меч.
Облеченият в сиво мъж гледаше Гамът. Усмивката на устните му стана леко учудена.
— Юмрук Гамът. Сигурно ви се иска сега да сте в Унта, в това шумно и суетно сърце на империята, и да спорите с търговците на коне в полза на дома Паран. Но ето ви тук, отново воин…
Гамът се намръщи.
— Боя се, че не ви познавам…
— Можете да ме наричате Перла — отвърна мъжът, като се поколеба за миг все едно разкриването на името му бе сърцевината на някаква страхотна шега, която е известна само нему. — А прелестната ми спътница е капитан Лостара Юил, доскоро от Червените мечове, но вече — за щастие — зачислена под моето попечителство. — Завъртя се към адюнктата и се поклони изискано. — На вашите услуги.
Лицето на Тавори леко се стегна.
— Това ще се разбере тепърва.
Перла се изправи. Насмешката бе изчезнала от лицето му.
— Адюнкта, вие уредихте тази среща тихо. Много тихо. За тази сцена няма публика. Макар и да съм Нокът, двамата с вас сме наясно, че аз — напоследък — си спечелих неприязънта на моя господар Топър — и на императрицата — заради припряното ми нахлуване в Имперския лабиринт. Временно положение, разбира се, но все пак резултатът е, че съм свободен да действам самостоятелно. Донякъде.
— В такъв случай може да се заключи — заговори предпазливо адюнктата, — че сте на разположение, така да се каже, за една поръчка с доста по-… личен характер.
Гамът я стрелна с очи. „Богове подземни! За какво става дума?“
— Би могло — отвърна Перла и сви рамене.
Настъпи тишина, нарушена най-сетне от Червения меч, Лостара Юил.
— Посоката, която взе този разговор, ме безпокои — каза тя. — Като лоялен поданик на империята…
— Нищо от това, което следва, няма да накърни честта ви, капитане — отвърна адюнктата, без да откъсва очи от Перла. Не добави нищо повече.
Нокътят се усмихна.
— Ах, ето че събудихте любопитството ми. Обичам да съм любопитен, знаете го, нали? Опасявате се, че ще си спазаря отново благосклонността на Ласийн, защото мисията, която се каните да предложите на капитана и мен, е, за да сме точни, не в полза на императрицата, нито на империята всъщност. Необичайно отклонение от ролята на имперска адюнкта. Всъщност — безпрецедентно.
Гамът пристъпи напред.
— Адюнкта…
Тя вдигна ръка да го прекъсне.
— Перла, задачата, която се каня да възложа на вас и капитана, в края на краищата ще допринесе за благополучието на империята…
— О, добре — усмихна се Нокътят. — За това в края на краищата е доброто въображение, нали? Човек може да надраска шарки в кръвта, колкото и да е засъхнала. Признавам немалкото умение, с което придадохте солидни основания за това, което направих току-що. Продължете, разбира се…
— Още не! — отсече Лостара Юил с явно раздразнение. — Като служа на адюнктата, очаквам да служа на империята. Адюнктата е волята на императрицата. Никакви други съображения не са й позволени…
— Казвате самата истина — отвърна Тавори. И отново се обърна към Перла. — Нокът, а как са Ястребовите нокти?
Перла се ококори и възкликна:
— Та те отдавна не съществуват.
Адюнктата се намръщи.
— Разочаровате ме. Всички ние в момента сме в рисковано положение. Ако очаквате честност от мен, не мога ли и аз да очаквам същото в замяна?
— Има ги все още — промълви Перла и на лицето му се изписа отвращение. — Като ларви на конска муха под имперската козина. Щом зачовъркаме, просто се заравят по-надълбоко.
— Но все пак изпълняват определена… функция — каза Тавори. — За жалост не толкова компетентно, колкото би ми се искало.
— Ястребовите нокти са намерили поддръжка сред благородното съсловие? — На високото чело на Перла беше избила пот.
Адюнктата сви рамене почти безразлично.
— Това изненадва ли ви?
Гамът почти усети как бясно заработи мозъкът на Нокътя. Все по-бясно и по-бясно, физиономията му ставаше все по-смаяна и… стъписана.
— Назовете го — рече накрая той.
— Баудин.
— Беше убит в Кюон…
— Бащата. Не синът.
Перла изведнъж закрачи нервно из стаичката.
— А този син, доколко се е метнал на кучия син, който го е създал? Баудин-старши остави трупове на Нокти пръснати по улиците на цялата столица. Преследването продължи цели четири нощи…
— Имам основания да вярвам, че е бил достоен за бащиното си име — отвърна Тавори.
Перла извърна глава.
— Но вече не е?
— Не мога да кажа със сигурност. Убедена съм обаче, че мисията му ужасно се е провалила.
Името се изплъзна от устата на Гамът съвсем неволно, ала с увереност, тежаща като каменна
